Приказка за Долната земя: впечатляващ дебют с български фолклорни мотиви

Ако разгледате книгите от съвременни български писатели, насочили взора си към фолклора и легендите, ще откриете много възможности да се отправите на пътешествие към Долната земя. Книгите на Юлия Спиридонова, Елена Павлова и Никола Райков, например, включват таласъми и караконджули, змейове и хали, а и интересни сюжети, вдъхновени от фолклора, митовете и легендите.

Към техните произведения се прибавя и “Приказка за Долната земя” на Ирена Първанова (Студио “Змей” и изд. “Сиела”) – впечатляваща дебютна книга, в която фолклорните мотиви са нежно преплетени с живота на съвременните младежи. Резултатът е отлична история в духа на приказките на Николай Райнов, осъвременена според интересите на новото поколение, но запазила и богатството на езика, и красивите описания, характерни за класическите творби.

13-годишният Александър е най-малкото дете от трима братя и сякаш не блести с особени заложби. Брат му Георги е изумителен математик, а Петър – отличен спортист. Готов да прекара лятото в игри пред конзолата си поради липсата на приятели и занимания, Алекс е силно изненадан от новината: родителите му ще придружат по-големите му братя на важни състезания, а той е заточен в село Вратня при баба си Светла, която смътно помни.

Разочарован от възможността да прекара лятото в пълна скука, Алекс все пак се оказва в автобуса за селото. Още тук писателката загатва, че нищо няма да се развие според плановете на героя, щом дори шофьорът го разубеждава да не слиза във Вратня:

“Алекс премигна бавно. Гората ставаше все по-висока и гъста. Древни дънери, толкова големи, че човек не можеше да ги обгърне с ръцете си, криеха небето от поглед.

– Как да ти го обясня… – поде шофьорът, – уф, ами представи си, че си някъде, където всичко е наопаки. Пътят уж трябва да води напред, а пък всъщност завива наляво. Понякога надясно. Един петък си беше направо на обратно. Нищо няма смисъл. Странно е просто…”

Момчето все пак слиза на селския площад и животът му се променя на 180°. Баба Светла се оказва свежа, мила, но и загадъчна. Улиците на Вратня наистина не стоят мирно, а жителите са един от друг по-странни. Игралната конзола на Алекс отказва да работи, телефони в селото няма, както и телевизия.

Момчето се запознава с близначките Огняна (Яна) и Димана (Ана) и тримата се впускат в приключение, решени да разбулят загадката на мъничкото селце.

Освен отлично разработените основни герои, второстепенните персонажи също са колоритни и пълнокръвни. Сред тях са плътеникът Желан, конджурът Стоян, гостилничарката домница Лисава, трите орисници Весна, Ясна и Красна и братовчедите таласъми. Те разказват на младежите повече за историята на Долната земя, достъпът до която е прекъснат преди векове от трите звездни княгини Зорница, Деница и Вечерница.

Според приказката, коварният Мрак излъгал най-малката, Зорница, и успял да превземе Долната земя. Трите момичета избягали, заключили портата с три ключа, а после никой не разбрал къде са изчезнали.

“- Не усещате ли? Как злото се прокрадва в света ви? – отвърна тихо Борил. – Никоя ключалка не е вечна. Вратите не държат завинаги. Може би пантите, които свързват двата свята, са прогнили. Може би прагът е нисък и нещо може да надникне отдолу. На злото и това му стига. Един поглед, за да се промъкне в Горната земя. Само толкова, за да запълзи из вашия свят…”

Героите приемат за своя мисия да спасят Горната земя и хората, които обичат. Докато търсят решения и опитват да разгадаят пророчеството на Весна, Красна и Ясна, покрай тях минава тийнейджърка със зелена коса, оправя конзолата на Алекс, която пък ги насочва към сърцето на Пеещите лесове. Там не ходи човешки крак, но момчето престъпва забраната на баба си, защото златното ключе го зове.

Докато се опитват да се спасят от пълчищата самовили, Алекс, Яна и Ана се запознават с Ясика – внучка на баба Яра Планинска. Сигурна съм, че епизодът с храненето на малките къщурки с кокоши крака, които ще пораснат до триетажни вили, ще ви накара да се смеете с глас!

Успешното преминаване на децата през премеждията в Пеещите лесове ги води към следващото ниво – конзолата се включва в най-точните моменти, за да подкани децата да се отправят на ново приключение. Тримата посещават Огледалното езеро и изтърпяват нечовешки премеждия, за да се сдобият с втория ключ. Третият обаче… никой няма да е подготвен за развръзката.

“- Толкова ли беше зле? – попита той.

Александър се усмихна.

– Беше вълшебно.”


Подходих към “Приказка за Долната земя” на Ирена Първанова с резерви. Дебютна книга от 406 страници обикновено предвещава излишна словоохотливост, слабости в стила на писане и предсказуем сюжет. А и темата за Долната земя е експлоатирана достатъчно. Нищо от предварителните ми опасения не се потвърди, за щастие.

Книгата е написана в духа на приказките за юнаци и митични същества, с които съм отраснала, но има свеж съвременен привкус, добавен във важни за достоверността елементи, но без да изкривява гротескно първообразите. Идеята за вплитането на игралната конзола като карта към ключовете подпомага читателите да влязат по-лесно в историята, но и ги насочва към важността на приказките при подготовката на хитроумни сюжети за подобни игри.

Героите са пълнокръвни, достоверно изградени и този факт подпомага моменталното засмукване на читателското внимание и фокусирането му върху приключенията. Чувството за хумор на писателката личи ясно под повърхността, макар да е максимално овладяно, за да не стои като нарочно натрапено с цел да се хареса. Множеството митологични образи, които се появяват, са намерили точното си място в историята – споменават се, има информация за тях, но читателят е поканен да задоволи любопитството си допълнително, след като приключи с четенето на романа.

Темите за приятелството, силата на семейството и добротата са ключови и предполагат много възможности за разговори, но младите читатели ще опознаят и собствената си душевност през погледа и преживелиците на героя Александър. Ако мога да отбележа едно-единствено нещо, което не ми стоеше съвсем на място, то бе обръщението “внуче” от страна на баба Светла – бабите обикновено се обръщат към внучетата с “бабино”, “баби”, “бабинко”.

Онова, което все пак ми направи най-силно впечатление, е перфектният баланс, който Ирена Първанова постига при описанията и при съчетаването на фолклорните със съвременните елементи.

На първо място – богатството на езика. В желанието си да блеснат, често начинаещите писатели използват множество рядко употребявани думи, водени от убеждението, че читателят ще приеме това като знак за зрялост и умения за боравене с езика. И, разбира се, в повечето случаи романите са невъзможни за четене. В “Приказка за Долната земя” писателката е използвала множество прилагателни, за да предаде още по-достоверно вълшебните, митични и природни картини, но в момента, в който читателят би се уморил, тя прекратява и променя посоката, сякаш предугадила възможността за евентуално отегчение.

Тези обрати Първанова постига и чрез обясняването на сцените през погледа на съвременните младежи:

“Алекс не обичаше да си мисли лоши неща за хората. Майка му Стела го бе научила, че истинската хубост е вътре в човека, а не отвън. “Всъщност – бе казала тя – понякога най-красивите хора на пръв поглед са мъничко грозни”. Ако беше права, то тази бабичка най-вероятно притежаваше прекрасна душа. Косите й бяха рехави и сухи, и оплетени около главата като облаци, брулени от пакостлив вятър. Лицето й беше бяло като лист от скицник, с дълъг нос, който почти докосваше тънките й устни. Изпод рошавите й вежди надничаха две дребни като мъниста, сини очи. Бледата жена явно също беше на мнение, че външната хубост е второстепенна, защото беше облечена в най-скъсаната, бяла дрипа, която Алекс някога беше виждал. Приличаше на чаршаф, минал през косачка за трева.”

Може би тук е редно да отбележа, че ако читателят се запознае с биографията на писателката, ще разбере ясно откъде идва майсторството й при писането. Ирена Първанова е сценарист на Студио “Змей” и разработва сценариите за първия анимационен сериал с български фолклорни мотиви „Златната ябълка“. Темата за фолклора е силно застъпена там – това е известно и на почитателите на книгата “Легенда за първия кукер”, която спечели Награда “Бисерче вълшебно” 2017. Професионализмът на целия екип на Студио “Змей” е пословичен и си личи дори в “Приказка за Долната земя”  – художествен ръководител е Димитър Петров.

Корицата и илюстрациите в книгата са поверени на Мира Мирославова. Нейният почерк е ясно разпознаваем, а илюстрациите са приятно допълнение към историята. Фолклорен консултант на книгата е доц. Вихра Баева. Искрени поздравления и за отговорния редактор Благой Иванов.

 

Вземете книгите от Ozone.bg с код DK19

Когато купувате книги с този код, помагате и на нас да продължаваме да четем и препоръчваме книги за Вас.

Прочетете отзиви за още книги за Долната земя и с фолклорни мотиви: