Марин Бодаков в “Как четат бащите?”

За нас четенето е важна и неотделима част от възпитанието и грижата за децата, затова се почувствахме съпричастни към националната кампания „Да бъдеш баща“ на Асоциация “Родители” и решихме да изразим по свой начин подкрепата си. Четенето е един от начините за изграждане на здрава връзка между родители и деца и не трябва да е задължение/привилегия само на майките. В новата ни рубрика “Как четат бащите?” ще научим за читателските им навици и книжни семейни ритуали.

Поставяме началото на бащинското четене с отговорите на Марин Бодаков* – поет, литературен редактор, посланик на библиотеките и на различни кампании за насърчаване на детското четене. От срещите ни с него и с очарователните му дъщери знаем, че в живота на семейство Бодакови книгите са навсякъде, а запознанството им с децата идва не само от майката, но и от бащата. Ето какво научихме:

Обичаше ли да четеш като малък? 

Да, защото четенето ми носеше уют и закрила. Дом, който пътува. Разтворената книга беше и щит срещу побойниците. Буквално и преносно. И ми осигуряваше възможност да копнея.

Кой беше любимият ти литературен герой? 

Томи от „Пипи Дългото чорапче“. Дребосъчето от „Карлсон“ – деца, боледуващи от потребността да бъдат идеални. Или поне спретнати и подредени. Винаги съм предпочитал второстепенните персонажи, защото ми позволяваха възможността да живея живота им и извън страниците на конкретната книга.

Наказвали ли са те заради книга?

Само остри забележки. Когато чета, докато се храня на масата със семейството. И когато чета нелегално в клас, под чина.

Баща ти четеше ли ти?

Помня лампата на нощното му шкафче, винаги поне 2-3 книги. И как ми чете, докато аз съм прилепнал към тялото му, а после ми разказва за момчешките си четива – примерно, „Играчът на шах“ на Цвайг, френски комикси. Баща ми беше роден през 1931, беше преживял много обрати в детството си. В последните му дни аз му четях на глас, но не върнах дълга.

А ти четеш ли на децата си и ако да – колко често?

У дома, по силата на обстоятелствата, постоянно се четат, пишат, коментират и рецензират книги. Библиотеките ни изяждат отвсякъде. Холът и балконът често са склад на „Точица“. Така че книгите и четенето изобщо нямат привилегирован статут.

Чета на дъщерите си при първа възможност.  На Анна чета от „своите“ книги, когато открия пасаж, чрез който да я дръпна към тях – и към мен. Иначе ми се струва, че със Зорница овреме създадохме всички предоставки тя да избира добре четивата си и да бързо да разбира коя книга просто иска да й замаже очите. С нашия изтърсак Ния е по-трудно. Мило ми е, че по нейно настояване съм чел неведнъж, по 4-5 пъти един след друг,  „Книга. Как се прави“ от Ася Колева. Тази книжка стана вратата на Нийчето към нашия свят от книги.

Но извън работното четене, на всяка Бъдни вечер всеки от къщата избира да прочете на глас пред останалите откъс от книга, важен за него.

Колко бяха големи децата ти, когато започна да им четеш?

Май-май сме им чели и преди да се родят. Луда работа. Аз чета на глас и на студентите си.

Преправяш ли гласа си, за да изобразиш различни герои?

Стига книгата да ме увлече, го правя несъзнателно. Докато чуя смях от съседната стая.

Към кои книги посягаш, когато трябва да избереш четиво за детето си – модерни или класически?

Не правя разлика. По-скоро се ориентирам към конкретната житейска задача, която детето ще може да реши с прочита на една или друга книга. За мен една книга се разбира най-пълноценно през друга книга, един автор – през друг автор – и това внушавам на децата си. Тоест, историзирането е неизбежно, модерното става смислено само през класическото и обратното.  Веднъж наблягам на възможностите на езика, друг път минавам отвъд него.  Андерсен модерен ли е или класически.

При подбора на книги за четене на децата ти откъде черпиш идеи – от своето детство, от приятели или оставяш детето само да избере какво да прочетете заедно?

Аз съм крадливата сврака – отвсякъде черпя идеи. Това лято прочетох дори Стивън Чбоски и Джон Грийн, за да разбера защо голямата ми дъщеря ги чете непрестанно. И не само ми харесаха, но дори видях как юношеската литература може да пуска „линкове“ към по-сериозни четива, да зарибява с големите автори. Сега, когато вече съм на години, и произволно, избрано от детето четиво, може да ни напъти за разговор по тема, която аз или то усещаме като важна.

“За” или “против” класическите приказки и защо? 

Много внимавам, защото невнятната жестокост в тях може да подхрани естествената жестокост у детето, която то несъзнава и често се бори с нея. Обаче и захаросаните преразкази на галантните френски дами не са решение. В такъв случай, прочитът неизбежно трябва да премине в разговор за границите между достоверното и измислицата.

Имате ли специални читателски ритуали с децата ти?

Не, четем при всякакви обстоятелства. Съвместното четене навсякъде създава заслон.

Какви слушатели са децата ти?

Ането човърка в текста с въпросите си и прихваща реторични хватки. Ния се учи да обича, докато й четем.

Посещавате ли с децата ти библиотеката? 

Постоянно. И заради разни „възрастни“ събития, на които едната или двете ме придружават. Или просто за да заемем книги от Детския отдел на Столичната библиотека – за мен едно от най-важните места в София. Децата ми знаят, че библиотеката е домът на книгите, че всичко останало е просто хотел за литературата. Друг е въпросът, че при всяко излизане от вкъщи влизаме в книжарница – „Български книжици“ или в някоя от веригите.

Смяташ ли, че ролята на бащата е важна за изграждането на читателски навици у детето и защо? 

Ние, струва ми се, не сме съвсем традиционно за тукашните представи семейство, защото ролята на бащата вкъщи не е преувеличена заради патриархалната инерция. За мен като мъж и баща работата вкъщи и работата извън вкъщи са еднакво важни – и са отвъд половите предписания на обществото, те са въпрос на избор. Зорница за мен е не само жена и съпруга, а преди всичко личност. Моите дъщери всекидневно виждат, че навсякъде чета и пиша. Зорница – също. И че това ми носи ако не щастие, то поне вътрешен растеж и дълбоко удовлетворение. И виждат, че поне моят път към щастието минава най-вече през книгите. Такива са и повечето семейства, с които общуваме.  Разбира се, има и други случаи – ако един баща е символ на социалната власт, то и неговият, дай боже, добре развит читателски модел ще посочва пътя към властта през четенето. Аз, надявам се, не съм такъв. Но при всички случаи намирам ролята на бащата за съдбовна.

* Марин Бодаков (1971 г., Велико Търново) е поет, литературен редактор във в. “Култура” и редовен преподавател по журналистически жанрове, публицистика и художествена критика в СУ “Св. Климент Охридски”. Заедно със съпругата си, преводачката Зорница Христова, и преводачката Валентина Бояджиева се грижи за издателство “Точица”, посветено на детската образователна книжнина. Баща на Анна (11 г.) и Ния (3 г.).