За порастването, въображението и „Граматика на фантазията“
По улиците започна да се чува вече тук-таме познатото броене – 1, 2, 3, та така до 12. Всеки път когато видя преоблечените с нови дрехи млади хора, се сещам за термин, който научих някъде на тяхната възраст – инициация. За тези, които не го знаят или в момента не си спомнят значението му, обяснявам – тълкува се като посвещаване, преход от света на детето към света на възрастните, който преход в тотемните общества е обвързан със специален обред, с физически и духовни изпитания (сега изпити), с преобличане и с получаване на ново име (сега бални тоалети и придобиване на нов статут – студент или професия, а може и само първото). Инициацията пък ме препраща към друго – света на приказките, които са съхранили този преходен обред и до днес, макар и във вариант, струващ ни се фантастичен и невъзможно да бъде помислен като реално случвал се. Владимир Проп и Джани Родари твърдят друго в трудовете си, а аз им вярвам – първо, защото много са чели и анализирали, второ – написаното от тях звучи логично и интересно.
Ще ми се да ви споделя няколко думи за „Граматика на фантазията“ (изд. Сиела) на Родари, в която се говори в една от главите също за инициацията. Бързам да ви успокоя, че „научен труд“ в случая би било неуместно употребено от мен словосъчетание (самият Родари нарича книгата си „малък труд“), защото зад дума като „научен“ сме свикнали да откриваме пълни със заплетени обосновки и цяла армада от термини текстове, които да ни карат да се чувстваме леко некомпетентни или недостатъчно начетени, за да разберем написаното, особено ако е в тясна област на научното познание. Но, естествено, научни трудове трябва да се пишат и четат. Не и за развлечение, мисля.
Докато „Граматика на фантазията“ може да прочетете и за отмора, а и за да разберете повече за приказките: какви са начините им на създаване (не съм и предполагала, че могат да бъдат толкова много), за „строгия“ модел на вълшебната приказка, какъвто можем да срещнем в познатите на малки и големи приказки на братя Грим и Шарл Перо (техните са авторизирани, с други думи преразказани, но за това се разровете и ще научите много), за начините да се разнообрази преподавания материал в училище, особено щом се отнася за творчество, изобщо за подхода ни към децата и към техния вътрешен свят. Идеите на Родари са великолепни, подкрепени с множество примери, т.е. писателят е изпробвал на практика всяко едно от предложенията в книгата за това как да се съчиняват истории, как да стимулираме въображението на малкия човек, как да привличаме вниманието и интереса му към литературата, към каквото и да било творчество. Защото, както пише и самият Родари в последната глава на книгата:
Приказките служат на математиката, както математиката служи на приказките. Служат на поезията, на музиката, на утопията, на политическото поприще: изобщо на човека като цяло, не само на фантазьора. Служат именно защото привидно не служат за нищо, като поезията и музиката, като театъра или спорта, ако не станат занятие.
Те служат на цялостния човек. Ако едно общество (…) има нужда от хора наполовина — предани изпълнители, прилежни възпроизводители, послушни безволеви инструменти, — това значи, че е организирано зле и че трябва да се промени. За да се промени, необходими са творчески хора, които знаят да използуват своето въображение.
Може да упражните своето собствено въображение с идеите на италианския автор, известен по цял свят преди всичко с различните си истории в книги като – „Приказки по телефона“, „Приказки колкото усмивка“, „Животни без зоопарк“, „Приключенията на Лукчо“ и др. Не мога и да си представя свят, пълен с хора наполовина. Всъщност, мога, ей сега ще го създам с помощта на „Граматика на фантазията“.
Ето: В една страна имало само хора наполовина. Едните хора били с лява половина, другите с дясна половина. Едните имали само ляво полукълбо на мозъка, другите само дясно. Едните само ляв бъбрек, другите само десен, едните само ляво око, другите само дясно, а бе изобщо – половини хора. Докато един ден не се родило дете, което си било цяло целеничко. С почти всичко по две или с всичко, както ние си знаем. Е да, ама за хората от тази страна не било „както си знаем“, ами било обратното. И се зачудили какво да правят с въпросното дете. Дали да не го разделят на две, да го скрият преди да го видят всички половини жители или пък направо да го умъртвят, докато още не било станало прекалено късно. Късно, ама за какво? И те не знаели. Докато умували, детето пораснало и разбрало, че всъщност е „половин“ човек в свят, където липсвали цели хора. Пожелало да е като другите. Но нямало как да стане. Затова единственото решение било, да се опита да преобрази другите, за да бъдат те като него. Речено-сторено…
Вие измислете край! Аз се колебая между няколко.
Автор: Искра Йорданова