Споделено: Най-необикновената среща на писателката Анета Дучева с деца

Във времената на социална изолация писателите са принудени да стоят далече от своите малки читатели. Тази раздяла е сериозно предизвикателство за авторите, които обичат да общуват с децата и да получават директно обратна връзка за работата си. Но трудностите понякога водят до неочаквани резултати – най-необикновени срещи, които дават храна за размисъл. 

След като г-жа Ганка Митева от ОУ „Йордан Йовков“ – Варна ни разказа как се свързва с Анета Дучева и организира „Четем заедно онлайн“ – първата среща с писател за своите първолаци, самата авторка също сподели своите впечатления:

През последните няколко седмици преживях нещо много особено. Не става дума за пандемията или изолацията, а за това, че именно при такива условия проведох най-необикновената си среща с деца-читатели от I „Б“ клас от ОУ „Йордан Йовков“ във Варна, както и с техните родители. Това, разбира се, не би било възможно без смелостта, с която класната им ръководителка г-жа Ганка Митева подходи към тематиката на книгата ми „Зимни слънчогледи“, без нейните идеи и труда й. Тя пое предизвикателството и през цялото време на онлайн-срещите осъществяваше връзката между деца, родители и мен като автор.

С децата от класа проведохме не една, а няколко срещи, съпроводени от различни инициативи. Една от тях беше обявената от г-жа Митева „Среща с писател“ в Деня на детската книга на 02.04.2020 г. По този повод написах писма до децата и родителите им. В писмото си до децата им благодарих за интереса към книгата, обърнах им внимание на това, че в живота преживяваме и нещастия, както се случва с Тони, но важното е как ще преминем през тях – дали ще се изгубим в мъката си или ще я преодолеем и чрез силата на духа ще се справим с предизвикателствата.

Благодарна съм на госпожа Митева, че не препрати, а лично прочете писмото ми до децата. И какъв интерес са проявили те! Поискали са да го чуят и втори, и трети път! Как бих желала да можех да им кажа всичко лично, на живо! Да видя изненадата, усмивките, радостните пламъчета в очите им!

В писмото до родителите изказах благодарност за подкрепата, която оказват на децата си при работата по книгата – четене, отговаряне на въпроси, които учителката вече им беше задала… Но им благодарих и за това, че не ги е смутил тъжният текст. Много са възрастните, които смятат, че за децата са интересни само весели игри и забавни приключения. Разбира се, че те са нужни! Но да се отдели време и за други теми и разговори също е наложително.

Ако отбягваме всичко, което е по-сериозно, тогава би трябвало да не им четем приказките на Андерсен, защото почти всички са тъжни – спомнете си за неговата русалка, за „Малката кибритопродавачка“ или за „Храбрият оловен войник“. Споделих с тях мислите си относно запознаването на децата с по-тежките моменти от живота и че това е по-лесно, ако се случи чрез прочетена история, за която после може да се разговаря.

Г-жа Митева подготвяше не само нови и нови разработки за часовете, свързани с книгата, но и ми предаваше писма и информация, получена от родителите (с тяхно съгласие, разбира се). Признавам, бях изненадана, че няма нужда да им обяснявам защо е нужно понякога да разговаряме с децата на „по-трудни“ теми. Майката на Борко сподели в писмото си:

„Темата за нещастията и тъжните преживявания на Тони не натъжиха Борко. Той приема всичко спокойно, като нещо нормално. Вкъщи се говори свободно и открито по тези теми: загуба на близък (през януари почина дядо му), трагедии и нещастия. Не крием нищо – обсъждаме и обясняваме. Затова, според мен, той приема книгата нормално.“

А майката на Петьо ми писа:

„Децата ми бяха по-малки от Тони, когато загубиха своя татко. Като тяхна майка имам огромно желание да успея да създам необходимите условия за нравственото им развитие, силен дух и оптимистичен поглед към живота.“

По-нататък в писмото си тя споделя, че е открила за себе си разликата между деца-герои от приказки като „Хензел и Гретел“ или „Малката кибритопродавачка“, които сами трябва да се справят с живота и Тони от друга страна, която се хваща здраво за подадената й ръка от баба Лил и която надраства връстниците си, защото се стреми да порасне в очите на Лил, както и да бъде добра художничка като майка си.

„Историята на Тони е една история за личностното развитие, осъществено в най-трудните за едно дете условия.“ – заключава майката на Петьо.

С работата на децата по откъсите, предложени от г-жа Митева за четене и разсъждения, нарастваше и интересът им да прочетат цялата книга. Като обем е малко голяма за първокласници, но желанието им е още по-голямо.

Ето какво пише майката на Радост на 08.04.2020 г.:

„Вчера вечерта най-накрая таткото на Радост успя да стигне до книжарница „Сиела“ и се сдобихме със „Зимни слънчогледи“. Днес Радост стана с мисълта за книжката, толкова е внимателна с нея, гали я, радва й се и само иска да я чете. В междучасията, вместо да почива, чете. Казвам й, че трябва да се разтовари. Не иска и да чуе – книгата била много интересна. Вече е на шестнадесета страница.“

Освен писма от родители започнаха да пристигат и въпроси от децата:

„Вие познавате ли Тони лично?“ , „Защо слънчогледите са „зимни“ –не растат ли само през лятото?“.

Отново писах писма и разказвах и за „зимните слънчогледи“, и как се е родила идеята за написване на историята…

Преди грипната ваканция, когато г-жа Митева е показала книжката на децата в училище, едно момченце от класа й е казало: “Струва ми се, че тази книга не е за мене. Целия апартамент ще наводня!“. Обаче още преди края на срещите същото това дете е пожелало да му купят книжка, за да я прочете! Ето пример за правилен подход от страна на учителя и за ролята на родителите!

А Петьо – е, той съжалява, че главната героиня е момиче. Как би искал да е момче! Пък ако Тони се занимаваше с математика, щеше да е още по-добре, защото по-лесно можеше да се отъждестви с нея, а рисуването не го привлича особено. Писах му, че рисуването не е бил и моят любим предмет, но това не ни пречи да се възхищаваме на добрите художници, нали?

Но има нещо, което особено ме развълнува. Когато майка му го пита: „Натъжава ли те това, че Тони губи родителите си?“, той отговаря: „Не. Нали историята е измислена. Ако беше истина, щях да се разплача.“ После възкликва: „Много се радвам, че си имам майка!“ И я гушва силно.

Прочетох тези редове и притихнах. После се усмихнах, защото ми стана ясно, че Петьо, може би интуитивно, е разбрал дълбокия смисъл на историята – щастието да си имаш някого, който да те обича и на когото винаги можеш да разчиташ.

Щастлива съм, че макар и от такова разстояние, можах да се докосна до светоусещането на децата, до начина, по който приемат събитията в книгата, както и от това, че никой не е останал безразличен.

По време на тези срещи госпожа Митева подканваше децата и към творчество. Тони и слънчогледите станаха извор на вдъхновение за прекрасни творби – рисунки, картички, украси – всички греещи и създаващи настроение и оптимизъм в тези трудни дни.

Последваха отново писма и отговори. Майката на Петьо ще се радва, ако имаме среща на живо. Аз също. Майката на Борко:

„За мен и Бобо, а предполагам и за всички деца и родители от класа, това беше прекрасно преживяване. Благодаря!“.

А майката на Радост я заснема, докато чете. По-малката й сестричка Белла се е сгушила до нея, слуша я и чака с нетърпение Радост да стигне до края на книгата, за да може след това историята за Тони да й бъде прочетена още веднъж от мама или татко.

Благодаря ви, скъпи деца! Благодаря и на всички родители, както и на госпожа Ганка Митева, без която не можехме да осъществим тази толкова нестандартна среща!

Това събитие още веднъж потвърди, че читателите се възпитават в най-ранна детска възраст и че това се случва първо в семейството. И още нещо: за пореден път се убеждавам, че с децата може да се разговаря на сериозни теми – зависи как са поднесени.

Както показват и писмата на родителите, тези теми отдавна не са тайна за съвременните деца. Истории като „Зимни слънчогледи“ имат за цел да ги развълнуват и допринасят за развиване на тяхната емоционална интелигентност. Но подобни истории също ги окуражават, мотивират и им дават вяра, че от всяко положение има изход, че не трябва да бъдат съкрушени от трудностите, а да се борят и с труд и упорство да постигат целите и мечтите си.

Това, разбира се, не е лесно, но нищо не се постига без усилие. Тези истории са обръщение и към възрастните и аз съм щастлива, че усетих отзвук по време на срещите. Децата имат нужда от подкрепата ни в преодоляването на дадено трудно положение. Те имат своите страхове и проблеми, дори когато не смеят да ги споделят и за тях те са също толкова големи и важни, колкото са и нашите проблеми за нас. Нужно е да им отделим повече време за разговори, за четене заедно, за шеги, за мечти…

Част от самочувствието на всяко дете се изгражда от усещането за силата на семейството, от усещането на подкрепа и обич от страна на близките. Но в същото време да не бъдем безучастни и към страданието на другите деца.

Всеки има нужда и право на обич и внимание.

Щастлива съм, че имах това незабравимо преживяване, благодарение на инициативата и труда на г-жа Ганка Митева, както и на всички участници – деца и родители! Щастлива съм  и от това, че всеки е разбрал основното послание на „Зимни слънчогледи“ – за решаващата роля на обичта и подкрепата на семейството при оформянето на личността.

Отзива на Вал Стоева за „Зимни слънчогледи“ (изд. „Жанет 45“) ще откриете тук. Заглавието е номинирано в категория „Изследователи“ (8-10 г.) в Награда „Бисерче вълшебно“ 2020.