„Пътят от мен до черешата“ или нещата, които все още мога да правя

Книгите за тийнейджъри напоследък са осеяни с истории за тежкоболни младежи, които нямат шанс за живот. При по-малките, обаче, нещата седят другояче – повечето книги са жизнерадостни и щастливи, а проблеми на хоризонта се срещат рядко.

Децата са силно чувствителни към трудностите, с които се сблъскват. Понякога може да е загубата на баба/дядо, развод на родителите или трудност в намирането на приятели в училище. Тези проблеми, могат да подкопаят увереността на детето и да предизвикат агресивно, буйно или депресивно състояние, но с подходяща подкрепа от страна на родителите, решения се намират. Какво се случва, когато децата страдат от болести, които не са с бърз летален изход, но родителите и лекарите са безсилни?

В своята книга „Пътят от мен до черешата“ (изд. „Екслибрис“) италианката Паола Перети разказва историята на 9-годишната Мафалда, която прогресивно ослепява. Вдъхновена от собствената си лична история, писателката е сътворила жив, трогателен, но не и сладникав сюжет, представящ вътрешния свят на дете, което трябва да пригоди живота си към тъмнината.

„Всички деца се боят от тъмното.

Тъмното е стая без врати и прозорци, пълна с чудовища, които безмълвно те сграбчват и те изяждат.

Аз се боя само от моето тъмно – онова, което е вътре в очите ми.“

Мафалда живее с родителите си в къща, от чиито прозорци вижда луната и звездите. Има котарак, Туркарет Великолепни, кръстен на герой от любимата книга на баща й. Няма много приятели, но това донякъде е нормално, предвид състоянието й. Героинята страда от рядкото заболяване болест на Щаргард. Слага очила в първи клас, но мъглата пред очите й непрестанно се разширява, като поглъща все по-голяма част от зрителното й поле. Мафалда трябва да свикне с мисълта, че ще остане на тъмно и всичко ще се промени.

Бабата на момичето винаги й е казвала, че всяко дърво си има великан. Когато възрастната жена умира, героинята е убедена, че великанът от градината на баба й се е преселил в черешовото дърво, което расте в училище. За да знае от какво разстояние вижда бабиния великан, всяка сутрин Мафалда започва да брои крачките си до дървото.

„Направила съм сто и четирийсет крачки, откакто видях черешата, докато стигна до нея.

Седемдесет метра.“

Едва ли някой може да приеме с безразличие факта, че губи зрението си. За разлика от възрастните, децата са в още по-неизгодна ситуация, защото хем се страхуват от неизвестното, хем не искат да тревожат допълнително родителите си. Тази деликатност се вижда ясно в размислите на героинята за състоянието й и за реакциите на роднините, които тя разгадава безпогрешно и се стреми да притъпи. Но понякога промените са толкова плашещи, че децата предприемат опасни действия. Така Мафалда решава да се изнесе да живее на черешата в училищния двор, защото отказва да се раздели с любимата си стая на третия етаж и с любимия си дом (както и с живота на светло).

Книгата разказва за подготовката на героинята да осъществи щурата си идея. Проследява и постепенното отмятане на точките в списъка на Мафалда с „Неща, на които държа толкова много (и вече няма да мога да правя)“. В този списък са включени както странни желания като преброяването на всички звезди, така и съвсем обичайни за едно порастващо дете – „да имам сърдечен приятел“.

Пътят, който Мафалда извървява, за да свикне със заболяването си, е съпътстван както от много трудности, така и от подкрепата от истински приятели. Важна роля играе чистачката Естела – румънка, поддържаща тезата, че е от рода на амазонките. Тя помага на героинята да осъзнае, че е важно да търси същественото (разбира се, връчва й  „Малкият принц“ с брайлово писмо) и се отнася с нея като с голям човек, който поставя трудностите на масата и търси решението им. Колоритният образ на Естела разведрява, но и показва как човек може да постави собствените си проблеми на заден план, за да подпомогне децата.

Друг важен герой в книгата е Филипо – пакостникът на училището. Той свири отлично на пиано и се оказва великолепен приятел. За поведението му има причина, често срещана в наши дни – родителите му са се разделили и той трудно приема случилото се. Момчето помага на Мафалда да изпълни част от точките в списъка си и я подкрепя по естествен начин, без да се присмива и да се притеснява от състоянието й. Приятелството, което разцъфтява между двамата, е чудесен пример за влиянието на децата едно върху друго.

„Пътят от мен до черешата“ на Паола Перети е книга както за деца, така и наръчник по детска психология за възрастни. Сюжетът е спокоен, липсват магии и вълшебства и именно това прави книгата изключително ценна. Реалните ситуации, в които попадат героите, а и решенията им помагат на подрастващите да осъзнаят, че незрящите също могат да водят успешен живот и същественото наистина не се вижда с очите. Възрастните могат да погледнат отстрани реакциите и на малките герои, и на родителите/учителите им, да открият различните модели на поведение, за да са в състояние да подготвят децата си да бъдат емоционално интелигентни.

„Киара не можела да дойде, така каза майка й. Това е лъжа, но няма значение, поканих я само защото нашите настояваха. Съжаляват, че вече не сме приятелки. Нима не знаят, че като растеш, можеш да си смениш приятелите? И че е по-добре да запазиш тези, които не те лъжат?“

Макар темата за ослепяването да е тежка, чувството за хумор на писателката „разведрява“ детските размишления и диалози между героите и дава допълнителни теми за разговор (например, че като кажеш на някого, че го обичаш, не се ражда автоматично бебе).

Преводът от италиански език е на Любомир Николов, а илюстрациите са на Яна Казакова.

Вземете книгата от Ozone.bg с код DK19. 

Когато купувате книги с този код, помагате и на нас да продължаваме да четем и препоръчваме книги за Вас.