Правата на читателя

Деница Райкова е преводач и запален читател. С удоволствие споделяме нейното мнение за „Правата на читателя“ (изд. „Кръг“) – есе на Даниел Пенак, излизало на български преди доста години под заглавието „Като роман“. Новото издание е с илюстрации на сър Куентин Блейк.

Аз съм читател. „Лаком“ и дългогодишен читател. Но едва наскоро разбрах, че имам права. И понеже е добре човек да си знае правата, реших да си ги прочета.

Това дотук беше (почти) в кръга на шегата. Но, оставяйки шегата настрана, искам да кажа най-напред следното: смятам „Правата на читателя“ за една изключително полезна книга. Особено сега, когато всекидневно се озоваваме сред океан от книги. Особено сега, когато вече има толкова начини да четем. Сега, когато четенето за удоволствие е нещо толкова естествено, колкото и дишането. Когато вече дори в училище малко по малко вече спира да се задава въпросът: „Какво е искал да каже авторът?“ и се правят опити за нови начини на изучаване на литературните произведения. И когато – споменавам го на последно място, но не и по важност – когато читателят вече „има думата“ и може да каже (напише) какво мисли за една книга, как я възприема, какво му дава тя, как му въздейства.

Да, знам, че има хора, които не харесват това. Но един художествен текст не е правило, закон, теорема. Всеки вижда в един текст различни неща – според душевната си и мисловна нагласа, според границите на възприятията си, според опита и познанията си, според възрастта си. И това (според мен) е чудесно. Защото когато предварително ти се казва как трябва да възприемаш една творба, а ти не успяваш да я възприемеш по този начин, започваш да търсиш „вината“ в себе си и да се питаш защо не успяваш да видиш това, което „трябва“ да видиш. А нещо друго, нещо различно, нещо, което не ти е наредено от критиците.

Хареса ми отричането на „повелята“ „Трябва да се чете“. Защото макар за много хора четенето да е потребност, то не бива да бъде нещо, което „трябва“. Всяко „трябва“ автоматично буди съпротива. За секунда, за минута, за неопределено дълго време.

Тази книга ме накара да си дам сметка за нещо, което може би е много близко до ума, но по разни причини не го бях осъзнавала досега. Няма такова нещо като изначална неприязън към четенето и словото. Напротив – има условия за обратното, защото голямата част от децата израстват (или поне прекарват първите си години) с приказки. Едва ли има по-естествен начин да се създаде любов към четенето. Неприязънта идва после, когато четенето се превръща в задължение. И не е необратима, стига да се „уцели“ правилният начин. Много ми допадна идеята за „сдобряването с книгата“ – чудесно казано.

Харесаха ми отношенията между учениците и учителя, неговият начин да ги накара да променят отношението си към книгите. Не знам дали сега има такива учители, дали ги има у нас, но ми се иска да вярвам, че все някой ден ще ги има.

Дали „трябва“ да се чете?

Не, не „трябва“. Правото да не четем е първото от десетте права, изредени от Пенак. Четенето може да се превърне в потребност, но не може да бъде нещо, което „трябва“. Защото тогава ще има някакъв брой прочетени страници, но никаква полза от прочетеното – само постоянната мисъл, че тези страници са прочетени по задължение.

От другите девет права като че ли някои от нас се отказват доброволно. Поне за себе си мога да го твърдя. И то след като преди години можех просто да отворя една книга и да започна да чета откъдето и да е, без това да ме смущава. Сега карам наред. И вече почти не ми идва наум да прескачам страници… И почти винаги довършвам книгите.