Майкъл Бонд и неговото детство

След ревюто за “Момче” – автобиографичната книга на Роалд Дал до края на ученическите му години, нека надникнем в детските спомени на друг много популярен и обичан британски писател. Авторът на книгите за Мечето Падингтън Майкъл Бонд разказва пред Guardian за своето идилично детство и как баща му винаги носел шапката си в морето – точно като Падингтън.

Бях единствено дете. Тежал съм около 11 фунта (близо 5 кг), когато съм се родил – направо съм бил огромен. И майка ми казала “Никога повече!” Родителите ми бяха прекрасни. Научиха ме, че най-ценното нещо, което можеш да дадеш на детето си е времето, което прекарваш с него.

Баща ми винаги имаше време да си играе с мен в парка. Изчаквах да приключи с вечерята и веднага след това излизахме. Не много бащи биха правили това днес. Мисля, че баща ми беше изключително мил и внимателен. Не можеш да имитираш такъв ентусиазъм – децата винаги разбират.

Майка ми беше ненаситен читател – всяка седмица се прибираше с дузина книги от библиотеката и направо ги поглъщаше. Тя ме научи колко ценни са книгите и четенето. В много отношения именно родителите ми бяха най-добрите ми учители.

Дядо ми живееше доста близо до нас и поради някаква причина смяташе, че съм изключително талантлив. Спомням си, че често седях на прозореца и го чаках. Веднага щом го видех да се задава по улицата, се затичвах да го посрещна. Той често ми казваше: „Можеш да постигнеш всичко, което пожелаеш в този свят, но трябва да се придържаш към него и да не се отказваш.” Последвах съвета му. Обичах да прекарвам време и с леля Ем. Предполагам модерните родители биха я определили като „мултитаскър” – тя можеше да едновременно да ме къпе и да си пали цигара.

Детството ми беше доста идилично. Всяка година ходихме на традиционната ваканция край морето на Остров Уайт и отсядахме в строги къщи за гости, в които можеше да се прибереш чак вечерта. Баща ми обичаше да се придържа към „правилния начин, по който се правят нещата” и затова винаги носеше шапката си докато се къпеше в морето – точно като Падингтън.

Училището не ми харесваше и прекъснах, когато станах на 14 години. Майка ми беше решила да ме прати в Католическо училище само за момчета най-вече, защото харесваше розовите блейзъри на униформата. За да стигна до там, всяка сутрин трябваше да минавам покрай местното държавно училище – децата хвърляха различни неща по мен именно заради ужасния блейзър. Ако се случеше слънцето да е по-силно през лятото, блейзърът избеляваше до бледо розово, което изобщо не помагаше. В училище имаше и много насилие сред момчетата, а всеки учител носеше шумолящо черно расо и черен каиш.

По време на войната баща ми беше част от Home Guard – доброволческа група за отбрана към Британската армия и тогава приехме двама евакуирани у дома. Беше трудно, защото те бяха много тъжни и не се разбираха помежду си. Единият седеше до огнището и плачеше, а другият само го хокаше и се разпореждаше. Аз все още бях дете, но бях достатъчно зрял, за да разбера, че и двамата преживяват нещо ужасно.

Дъщеря ми Карън се роди в същата година, когато беше публикувана първата история за Падингтън, така че на практика те израснаха заедно – като брат и сестра. Тя имаше изместена бедрена кост и по онова време не се знаеше много за този проблем. Беше още дете, когато трябваше да премине през толкова много операции и никак не й беше леко. Сега имам четири внуци – Карън има три по-големи деца, а синът ми Андрю има едно малко момченце. Никога не съм ги карал да четат книгите ми, но те винаги са проявявали интерес към тях.

Иска ми се да се бях отнасял по-добре към майка си и баща си. Мисля, че имаше един период, в който смятах, че най-важното нещо е да си устроиш добър живот. Извеждах ги на разходки с някой от моите бързи автомобили, но те изобщо не изглеждаха въодушевени. Майка ми обикновено си държеше очите затворени, когато се спускахме по някой хълм и пропускаше красивата гледка.
Когато тя почина, баща ми дойде да живее вкъщи. Всяка сутрин му приготвях сварено яйце за закуска и всяка сутрин той ми казваше, че е чудесно. Понякога ми се искаше да ми каже, че е направо отвратително – щеше много да ми хареса. Но знам, че той никога нямаше да го направи – беше твърде добре възпитан.

Превод: Цветомила Димитрова