Любовната приказка на една библиотека

Мая Дългъчева е един от писателите, чийто стил много харесваме. Елегантност, внимание към детайла и детската душевност струят от произведенията й. Нейната книга „Топлото човече“ спечели сърцата на много деца в Награда „Бисерче вълшебно“ 2018 и успя да се класира на трето място в категория „Изследователи“. И отново покрай бисерната награда, книгата отпътува към International Youth Library (най-голямата в света изследователска библиотека за детски книги, ситуирана в Мюнхен), за да се бори за място в престижния каталог White Ravens. 

Родом от Стара Загора, от няколко години Мая Дългъчева живее в Мюнхен, Германия. Помолихме я да ни разкаже какво ще открием в библиотеката-замък, ако си направим едно книжно пътешествие до германския град. Ето какво ни сподели тя: 

„Това лято, говорейки си с Вал Стоева за детски книги, споменахме и замъка Блутенбург. Макар че вече седем години съм в Мюнхен и това винаги ми е стояло като намерение, досега не бях успяла да го посетя. „Ами иди, де, иди – книгата ти е там!“ – каза Вал. И реших да не отлагам повече.

Замъкът Блутенбург е построен в Средновековието и е ползван от Албрехт III като любовно гнездо за неговите срещи с Агнес Бернауер. Агнес е била негова любима и предполагаемо, но не доказано, негова първа съпруга. Пред входа на замъка – бронзов паметник на любовта им.

Поради неравностойното й положение Агнес, дъщеря на теляк, е нежелана от херцог Ернст, бащата на Албрехт III. В момент, когато любимият й е на лов, старият херцог заповядва Агнес да бъде заловена и удавена във водите на Дунав. Годината е 1435.

В по-късните векове Блутенбург е ползван като ловен дворец.

А днес… Днес в него се намира Световната детско-юношеска библиотека.  Какви криволици правят приказките!

В сайта на библиотеката пише следното:

„В следвоенните години, водена от идеята си за постигане на международно разбирателство чрез книгите за деца, Йела Лепман основава единствена по рода си Световна детско-юношеска библиотека.  Тя отваря врати през 1949 г., а от 1953 г. е асоцииран проект на ЮНЕСКО. През 1983 г. неин дом става замъкът Блутенбург.

Книгите в хранилището на библиотеката към момента надхвърлят 600 000 екземпляра на над 130 езика.

Колекцията с антикварни детски издания обхваща около 67 000 заглавия, издадени в периода от 16 век до 1950 г. Някои от тях са уникални екземпляри, които не могат да бъдат открити в никоя друга библиотека.

Към днешна дата това е най-голямата библиотека за детски и юношески книги в света. Стипендианти от всички държави (преводачи и изследователи) идват да работят в замъка Блутенбург. С това те продължават да осъществяват идеята на Лепман за световно разбирателство с помощта на детските книги. Идея, която днес, предвид етническите междуособици и омразата към чужденците, изглежда дори по-необходима от преди.“

Замъкът Блутенбург е ежедневно отворен за посещения на деца и родители, както и цели класове. В неговите зали и стаи се провеждат разнообразни работилници, срещи с автори, курсове по творческо писане за деца, курсове по рисуване и срещи с детски илюстратори и др. Това изважда мястото от рамките на обикновен музей с историческа стойност или обикновена, макар богата, библиотека. Блутенбург диша, той е жив, динамичен, населен – с деца, с творци, с идеи. Със сигурност този замък, изпълнен днес с толкова детски гласове и стъпки, с толкова детски приказки, е неочакван, но щастлив финал на историята, започнала с една трагична любов. Приказка без край…

В Блутенбург, освен всичко, се намират музеят на Михаел Енде и Кабинетът Бинет Шрьодер – пространства, свързани с живота и творчеството на тези личности.

Започвам от музея на Михаел Енде.

По стара тясна вита стълба се качвам на втория етаж (на първия има гостуващи изложби). Предвид мекото есенно слънце навън, други посетители няма. Попадам в стая с дълга дървена маса и столове около нея. По масата са оставени книги на Михаел Енде, облечени и подпечатани с печат на библиотеката. Тук всеки може да си вземе едно какао от заведението долу и да си прекара чуден следобед, четейки неговите книжки.

Заговарям жената в музея – разказва ми, че цял живот е работила като книжарка в централната книжарница в Мюнхен и всяка сутрин е срещала Марико Сато, втората съпруга на Михаел Енде, в кварталната пекарница за закуски. Понякога и двамата заедно…

Казва още, че е щастлива да може и след пенсия да работи тук, сред книгите. И то сред неговите книги.

В стаята има и книги от неговата лична библиотека. Снимки, картини и писма от личния му архив. „Портрет на моя син“, рисуван от баща му, Едгар Енде. Оригинали на илюстрации – подарък от художниците на неговите книги. Екземпляри от книги с преводи, сред тях – на лично място и българското издание на „Сатанархеолъжеалкохолистичният пунш на желанията“ (ИК „Дамян Яков“).

Мястото е уютно и през цялото време имам чувството, че не съм в музей, ами на гости на Михаел Енде – един човек, който е знаел за Сиянието.

„- Стой, господарю! — изпръхтя кончето. — Ти забрави оръжията си. Нима ще тръгнеш без лък и стрели?

– Да, Артакс — отвърна Атрею. — Аз нося Сиянието и не бива да съм въоръжен.“

– из “Приказка без край“, Михаел Енде

Само на две крачки през двора е „Бинет Шрьодер-Кабинет“. Елизабет (Бинет) Шрьодер е илюстраторка, носител на множество престижни награди, както номинации за наградата „Ханс Кристиан Андерсен“ и два пъти за наградата „Астрид Линдгрен“.

Стълбището, както и предната част (Wehrgang-Galerie), е предоставена за гостуващи изложби. В момента попадам на изложба на книги за насекомите. Книгите надничат от най-невероятни места.

Приказна паяжина – насекомите в приказките.

Върху този шкаф има надпис: „Всички чекмеджета могат да бъдат отваряни.“

След тази впечатляваща входна галерия, продължавам към същинския свят на Бинет Шрьодер. Няма мрамори, няма въженца, които те спират и те държат на дистанция. Напротив – светло дърво, дъсчен под, шкафче с детско лице, кът за четене с ниски столчета, библиотека с дамски боти, светлини, картинки, миниатюри на приказни герои… Всичко ти казва „Ела, поспри тук, виж, отвори, пипни, прелисти…“

Тихо и някак мило е, мирише на прах, дърво и книги. Питам се дали този, който е проектирал всичко това, също като мен е ровил някога в скрина на баба си. Защото точно така се чувствам – като прехласнато дете, което си открива съкровища.

Ще оставя снимките да разказват.

Мисля си на излизане как всичко това е започнало от една мечта след една война – мечтата на Йела да сдобри възрастните с помощта на детските книги. И още по-отдавна – от любовта на Албрехт към Агнес. За сдобряването си мисля и за обичането. За сдобряването на своите с чуждите, на херцога с теляка, на децата с възрастните, на възрастните – с фантазиите, на фантазиите – с реалността. И за щастливия край на приказките, който понякога се бави, но винаги идва. И за страната Фантазия, която няма предели… Мечтая за такова място и у нас.

 „Има хора, които никога не могат да отидат във Фантазия — каза господин Кореандер, – има и други, които могат, но остават там завинаги. Но макар и малко, има и такива, които отиват във Фантазия и се връщат обратно. Като теб. Те спасяват и двата свята от гибел.“

– из “Приказка без край“, Михаел Енде

–

Статията е предоставена на Detskiknigi.com от Мая Дългъчева. Тя слага началото на истории за книжни пътешествия, които се надяваме да Ви вдъхновят да посещавате с децата си света на детските истории и да прехвърляте заедно с тях мостове между книгите и реалността.