Кога децата казват „Нъцки!“

Поезията на Виктор Самуилов вероятно е наслада за детските уши и кошмар за възрастните, които забравят, че са били деца. Неговите стихове смело разкриват лицемерните нравоучения на порасналите, убедени, че децата не забелязват и не разбират грешките, които всички ние допускаме. Писателят понякога показва тъжното, понякога – смешното в злободневните ситуации; често представя гледната точка на социално слабите – пенсионери или родители, чакащи заплата; умее да критикува възрастните и го прави с чувство за хумор и елегантност, която не осмива и не нагрубява директно, но оставя неприятен вкус, ако имаш трески за дялане. 

Така характерните за творчеството на Виктор Самуилов черти ще откриете и в най-новата му книга „Нъцки“ (изд. „Жанет 45“). С оранжево-червената си корица тя излъчва жизнерадост, но и показва, че трябва да подходим с особено внимание към 38-те стихотворения в нея. А те са и забавни, и жужащи като стършелчета; разказват за баби и дядовци, за родители и детски пакости.

И в тази книга Самуилов не е пропуснал да ни припомни детския поглед към света на порасналите. С характерното си майсторство, в стихотворения като „След страшния грип“, „И БРАВО е вълшебна дума“,  „Децата на този свят“, „Неделно гледане“, „Омразният въпрос“ писателят предлага възможните отговори на децата спрямо противоречивото поведение на възрастните. (За съжаление, вероятно част от малчуганите смеят да изразят така смело позицията си само в своите мисли.) 

По традиция, и в „Нъцки“ не липсват ситуации от ежедневието, в които ясно се откроява сблъсъкът деца-родители или влиянието на социално-икономическите фактори. За позволенията и възможностите, за противоречивите действия на родителите и сериозните проблеми, погледнати от шеговит ъгъл ще прочетете в „Големите и малките“, „Нещо по-така“, „Как се става такъв и такава“, „За добро е“, „Биг молба“, „Присъдата „виновен“, „Малкият голям инат“.

Реакциита на децата спрямо думите на възрастните и смешните ситуации, в които изпадат малките заради липсата на опит, са надлежно описани в стихотворения като „Юнакът на мама“, „Оттатък“, „Детска ми работа“, „Без хляб“, „Какви ги ражда жабата“,“Планиране“. Хитруването на малчуганите, изобретателността им и необятните простори на тяхното въображение са изкусно уловени от автора. За мен лично тези стихотворения са като бисерите, които малкият ми син „ръси“ непрестанно – свежи, забавни, но и разкриващи хоризонти, които или не съм видяла като дете, или съм забравила.

Като наблюдателен възрастен, поетът не е пропуснал да включи в своето творчество търсенето на отговори и осъзнаването от страна на детето кое е правилно и кое – не. Произведения като „Лесно и трудно“, „Тра-ла-ла“, „С извинение“, „Измиване на лицето“, „Късмет“, „Кой глези дядо“ и „Полицай“ изследват детската душа и нейното търсене на истината, лутането по пътя към порастването. Децата често не осъзнават какво ги терзае и тъкмо тук, на помощ, идват стиховете на Виктор Самуилов – изречени на глас, неосъзнатите детски въпроси отключват внимателно вратата към себепознанието и помагат на детето да надникне в света на големите, намирайки своите собствени отговори.

Илюстрациите и оформлението на книгата „Нъцки“ носят добре разпознаваемия почерк на Люба Халева. Панталоните на момченцето от корицата подхождат чудесно на „Весел, гъделичкащ смях. Част 2“ от Маргарит Минков, а илюстрациите на места са подредени като в „Книгата на всички неща“ от Хюс Кайер. Този характерен за художничката стил може да предизвика весел хаос при подредбата на домашната библиотека, ако не сте толкова педантични, че да подреждате книгите си по имена на авторите, а по… подходящо съчетание на илюстрации и корици, например. При мен червеното от корицата на „Нъцки“ се връзва чудесно с „Ние, мушмороците“ от Самуилов, но лесно бих я подредила и до Хюс Кайер, който е носител на Мемориалната награда „Астрид Линдгрен“ (на корицата на книгата е отбелязано, че Самуилов бе номиниран за нея :)).

Когато чета книгите на Виктор Самуилов, често съзнанието ми прескача към поредицата „Малкият Николà“ от Госини и Семпе – откривам същото намигване към възрастните, към които сякаш са насочени веселите детски издания. Защото и ние, макар и пораснали, си оставаме деца, нали?

Автор: Вал Стоева