Какво виждам аз? Какво виждаш ти? Мнението на децата и родителите за детските книги

Идеята ми за този материал (или поне за насоката) се породи в края на миналата година, когато, по традиция, извадих коледните книги. Подредих ги на специална лавица – любимите стари и непознатите нови. Помислих си как ще четем с децата, сгушени под одеялото. Представите ми бяха направо идилични и включваха чаша топло какао, задушевни разкази, просълзени очи, отблясъци от коледната елха, разговори с децата и изобщо всичко най-приказно и захарно, което можете да си помислите.

Бляновете ми бяха попарени по-бързо, отколкото вероятно очаквате. Избирайки книга, от която да започнем, децата никак не показаха това въодушевление, което очаквах, а започнаха да увъртат. Накрая все пак изплюха камъчето:

Мамо, хубави книги си купила. Но проблемът е, че….коледните книги са толкова скучни!

Какаото мигом се изпари до утайка, захарта загоря, елхата изсъхна и накратко – бях абсолютно шокирана и останах да си мисля какво ли пък значи това.

Наистина, какво значи това?

Прекрасни истории, винаги имаме някой зъл/стиснат/нещастен герой, който преживява какво ли не, докато накрая разбере, че Коледа е много повече от ден в годината, семейството е най-важното нещо, смисълът на всичко е да бъде споделяно, трябва да ценим близките и приятелите си и т.н., и т.н.

Реших да попитам децата каква трябва да е хубавата коледна книга, а те отговориха на мига – забавна и интересна!

Едва тогава си дадох сметка, че празниците се използват, за да добият децата знания за фолклор и традиции, да се смирят и попият мъдрост, да бъдат трогнати.

А какво е за тях наистина Коледа? Ваканция, (вероятно) пързалки, аромат на печива, вкусни гозби, срещи с близки и приятели, стоене по пижама до обяд и почивка.

И така, доколко знаем какво наистина харесват децата и доколкото се съобразяваме с него?

Какво са готови да чуят и прочетат, от какво имат нужда?

Отговорите на тези въпроси все повече не ми дават мира. Оказва се, че никак не е лесно да достигнем до тях. Неразбирателството се случва някъде между желанието ни да бъдем добри родители, да дадем добър пример, да отгледаме стойностни човеци, да насочим децата си към правилни пътеки, от една страна, и оформящата се млада личност, която иска да изпробва, да провокира, да сбърка – от друга.

Спомням си и една бебешка книжка, подарък за дъщеря ми, която беше най-грозното и глупаво печатно издание на света. Не можех да я погледна, без да потръпна, а детето настояваше да я четем по няколко пъти на ден.

Затова исках да въведа ред в мислите си, да видя наистина ли има разминаване между нас и децата, или се взирам в бездна, докато тя се взира в мен.

Поговорих с различни родители и техните деца. Където децата бяха малки, се опитах да разгранича интересите на родителя от тези на детето. Текстът по-нататък се базира изцяло на наблюденията ми по време на разговорите. Статията не претендира за научен труд или меродавност, изводите са изцяло мои и всеки е свободен да ги приеме, отхвърли или доразвие в посока, останала скрита за мен.

В най-общи линии, децата и родителите поотделно бяха помолени:

• да опишат какво харесват в една детска книга;
• каква трябва да бъде тя;
• да определят какви книги пък изобщо не харесват;
• да дадат конкретни примери.

 

Първата група бяха деца, способни да четат сами (между 6 и 12 години), и техните родители.

Майките споделиха много неща, които търсят в една детска книга. Бяха различни една от друга и всяка говореше по свой начин, но при сравнението накрая почти всички се обединиха около няколко характеристики:

• Хубавата детска книга разглежда теми от живота– обръща внимание какво преживяват героите, какви избори правят, как поправят грешките си.
• Внася допълнителна идея, морал, поука.
• Текстът следва да е грамотно написан, преводът да е приятен, да обогатява лексикално детето с хубави и по-рядко използвани думи.
• Илюстрациите да са красиви, не твърде абстрактни или странни, да доразвиват текста.
• Много малко родители изразиха желание книгата да е приключенска и завладяваща.

Сред заглавията, които споменаха родителите, бяха Двете кралства, Анн от фермата Грийн Гейбълс, доста класически романи и приказки, Хари Потър.

Какви книги, от своя страна, споделиха, че харесват децата на същите майки:

• Съвременни, без много непознати и остарели думи.
• Забавни.
• Фантастични, наситени с магии и приключения, както и с исторически и митични създания.
• Книги, в които има напрежение и непредвидимост, препятствия, трудни за преодоляване.
• И в които краят е щастлив, а справедливостта възтържествува.

Любимите заглавия тук: Хари Потър (почти единодушно), Пърси Джаксън, Лили Чудото, Чарли и шоколадовата фабрика, Роня, дъщерята на разбойника.

Какво НЕ харесваха родителите:

• Просташки език, некадърен превод, прекалено много жаргон, грешки в текста, когато разказът е орязан.
• Грозни илюстрации.
• Книги, в които няма мъдрост или в които децата правят опасни неща.

А според децата, не-хубавата детска книга:

• е скучна, предвидима, историята се развива бавно и нищо не се случва, обяснява се едно и също;
• е само весела или само тъжна, или само сериозна;
• има много тъжен край;
• е насочена към най-малките.

А какво става, когато попитаме за любимия герой от детска книга?

Родителите посочват:

• Пипи – защото е щура, забавна, прави каквото си иска (дори и недопустими неща), оправя се сама, бунтарка; “Прави нещата, които бих искал/а да правя и аз” е сред повечето отговори.
• Роня – бунтарка, самостоятелна, живее като големите.
• Анн от фермата Грийн Гейбълс – последователна, упорита, нестандартна, остава вярна на себе си.

Децата предпочитат:

• Хари Потър – попада в странни ситуации, добър приятел, смел, решителен.
• Пърси Джаксън – смел, помага на другите, решителен.
• Хърмаяни Грейнджър – много умна, добра приятелка, упорита, не се отказва.

Между децата и родителите им безспорно има и немалко допирни точки, но разликите в представите и търсенията им са видими.

Лично мен ме порази огромното несъответствие между изискванията на родителите за това какво послание отправя книгата и на какви ценности учи, от една страна, и изборът на голяма част от тях за любим герой.

Пипи не спазва никакви правила, не иска да учи, не слуша, не следва установените привички и любезност, лъже, меси се в делата на хората. Роня въобще не зачита мнението на възрастните и, което е по-шокиращо, позволява си да ругае всичко и всеки, включително баща си. Анн се старае да е прекрасна девойка и наистина е, но на практика според всички тя прави сума ти неразумни неща и забърква каша след каша. Изобщо, те са всичко онова, което не искаме да станат нашите деца. Но…децата явно искат да пробват всичко това. А дали не е и добре да го направят?

Това, което пък децата ценят, е дълготрайното приятелство и лоялността, смелостта и упоритостта. Но и още нещо, което част от тях споделиха извън провеждането на интервюто – тези герои понякога правят глупости и вършат забранени неща, но накрая всичко завършва добре. Да, точно така! За децата е важно да знаят, че може да престъпят правилата, да се опитат да направят всичко наобратно, да сглупят, да не спазят родителските или нечии други наставления.

В известен смисъл, може би имат нужда и от “негативен пример”, с който да се асоциират безопасно и с който да прекрачат много граници. Въпросът не е в това да се поучиш от грешките (както го формулират родителите), въпросът е в конфронтацията. Защото децата са малки бунтовници и това е естествено. Може би затова много по-охотно биха заобичали твърдоглави и “цапнати през устата” герои, отколкото такива, които постъпват разумно.

С други думи, децата не търсят толкова ценностното послание и идея, колкото преживяното от героите и изпитаното удовлетворение от това да преминеш бариерите на нормалното, позволеното и познатото.

И едно друго наблюдение – в случаите, в които родителят обсъжда книгите с детето или/и продължава да му чете на глас често, разминаванията в гледните точки определено бяха по-малко. Дали в този процес възрастният успява да се доближи до детето или обратното, или по-малко и от двете, не знам, но изводът е ясен – не спирайте да четете с децата си само защото те вече могат сами.

Включвам и майките на малки деца, които още не могат да четат сами. За тях основните изисквания към хубавата книжка са:

• Да е с разбираем, грамотно написан текст.
• Да е с красиви илюстрации, допълващи текста.
• Да има добавени смисъл, ценност, идея, поука, знание, вплетени добре в историята.

Що се отнася до книжките, които НЕ харесват, то те основно са:

• Такива, в които героите правят много бели или използват лоши думи.
• Онези с неграмотен и посредствен текст.
• Изданията на Дисни.

Трудно е тук да се отграничи какво харесват децата, тъй като до тях достига главно изборът на родителите им. Но в няколко случая също имаше “сблъсък” – детето да харесва това, което родителят не одобрява.

А любимите герои? Естествено, пак и пак Пипи, която прави бели на закуска, обед и вечеря и определено е “живото” доказателство, че и неграмотен можеш да си живееш съвсем добре.

Може би се чудите: „И какво, значи не трябва да се отнасяме критично към съдържанието на книгите, които четем и купуваме на децата си, след като така или иначе за тях са важни други неща!“ Едва ли е точно така. Безспорно сензитивността и вкусът на децата се развива, има значение дали историите, които четат, са написани красиво и грамотно или речникът на автора съдържа 200 думи. Искрено се надявам, че посланията от книгите, особено обсъдени с нас, оставят своя отпечатък и обогатяват душевността на малките човеци.

Просто ми се иска ние, родителите, да не забравяме онази малка Пипилота в нас и да помним, че тя е още по-жива в децата ни. А понякога, щом заиграем на нещотърсачи, ръждясалата кутия може да е истинско съкровище!