Ива Прохазкова: Когато човек пише, може чрез книгите си да осъществи някои свои мечти, които в реалния живот не би могъл

Ива Прохазкова е една от най-популярните и четени чешки писателки за деца. Автор е на повече от 30 произведения за деца и възрастни в различни жанрове (романи, пиеси). На български са издадени книгите „Ваканция с магарешки уши“ и тийнейджърската „Портокалови дни“. Носителка е на над 20 отличия, сред които Наградите на Австрия и на Германия, Държавната награда на Чехия, както и номинация за най-престижното отличие в света на детската литература: наградата “Ханс Кристиан Андерсен”.

Прохазкова гостува на 5. Софийски международен литературен фестивал. На 15 декември от 12 часа тя има вълнуваща среща с деца на различна възраст от столични училища и студенти-бохемисти от Софийския университет. В отговор на техни въпроси тя разказа, че в основата на идеите ѝ за книги винаги стои някакъв личен спомен и сподели увлекателна история за прототипа на магаренцето Амос („Ваканция с магарешки уши“) – магарето Хонзик. Децата научиха кои са били любимите ѝ детски писатели (Марк Твен, Астрид Линдгрен, Карл и Йозеф Чапек), а на финала на срещата по-малките читатели ѝ подариха своя рисунка на Амос.

Госпожа Прохазкова любезно се съгласи да поговори за писането и детската литература с екипа на „Детски книги“.

Било ви е много трудно да станете публикуван писател. Какво Ви даваше сили да не се откажете?

Сила ми даваше това, че знаех много добре какво искам да кажа. Първоначално, когато възнамерявах да пиша предимно за възрастни, си представях, че това което искам да кажа с моите книги ще бъде повече или по-малко с политически характер. Но когато по принуда на обстоятелствата се наложи да започна да пиша детски книги, си дадох сметка, че тази честност на текста не е необходимо да е свързана с политиката, а с живота изобщо. Затова и продължавам да пиша.

Започвате да пишете за деца, тъй като тази област не е толкова строго контролирана от комунистическата държава. Това ли беше единствената причина да започнете да пишете за деца?

По онова време да. Когато написах първата си книга, която е много автобиографична, си дадох сметка, че писането за деца страшно ме забавлява. Дори благодарение на това започнах да си спомням неща, които иначе вероятно щях да забравя. После си дадох сметка за още нещо: когато човек пише, може чрез книгите си да осъществи някои свои мечти, които в реалния живот не би могъл.

Кое предпочитате – да пишете за възрастни или за деца?

Когато децата ми бяха малки, а после и подрастващи, винаги пишех за тяхната възрастова категория. Един пример: когато най-малката ми дъщеря беше малка, забелязах, че има проблем да се контролира да не яде толкова много. Тогава ясно си дадох сметка, че това не е шега или нещо незначително, защото можеше да получи комплекс за цял живот от това, че е пълничка. Затова се опитах в някои мои разкази да разгледам тази тема, но не назидателно, а като част от историята. Моите истории израстваха заедно с децата. Когато същата дъщеря достигна възрастта, когато трябваше да започне да се отделя от семейството, написах романа „Голите“, който разглежда точно търсенията и вълненията на децата от 16 до 18 години.

В книгите си за юноши засягате важни теми като приятелството, любовта, трудни семейни взаимоотношения и сте много честна към децата за това какви са възрастните и какво ги очаква в живота. Била ли сте обвинявана, че разбивате илюзиите им и увреждате детската психика?

Като цяло книгите ми са позитивно приемани, но съм получавала и двусмислена реакция за някои от тях. Тогава родители са ме упреквали точно за това, за което говорите. Детството се нуждае от определени илюзии. Те смятат, че някои теми действително трябва да се поднасят по-деликатно. Например в книгата „Портокалови дни“ става дума за смъртта на коне, които главният герой обича. Много родители смятаха, че това е много тъжно и не е трябвало да се показва. По-добре с тези коне да се беше случило нещо хубаво накрая – да бъдат спасени.

Имам и книжка за по-малки деца със заглавие „Мишките отиват на небето“, където в началото описвам смъртта на едно мишле и процеса, през който преминава при смъртта си през моята призма. Това не е нито атеистично, нито католическо, нито ругателско спрямо религията. Това е просто моята представа за душата пък била тя и на една малка мишка. Много хора тогава горещо ми благодариха, че чрез тази книжка са успели по един по-мек начин да покажат смъртта и да помогнат на децата си да свикнат с мисълта за нея. Разбира се имаше и критика от строго религиозни хора. Същи и родители католици, които не искаха да дават тази книга на децата си, защото небесата не са показани както трябва.

В последните 2 десетилетия фентъзито е много популярно сред децата и юношите. Вие пишете в съвсем друг жанр – реалистичен. Защо предпочитате него?

Като читател нямах проблем да чета фентъзи. Като автор обаче съм на мнение, че децата наистина очакват чудеса. Те искат да им се сбъдват желания по вълшебен начин, но искат това да стане в реалния живот. Старая се да изграждам реалистична история, в която обаче от време на време се появява почти свръхестествено явление. Например книгата „Срядата ни е вкусна“, в която описвам как някой е изоставил детето си и то е отишло в дом. Изглежда, че го чака тежка съдба. Обаче аз описвам съвсем реално как един ден на главата на това момиченце пораства ябълка. Когато децата в детския дом опитват ябълката, установяват, че лошото им настроение и желанието да се карат изчезват. Готвачката на дома решава, че е по-добре да не ядат ябълките направо, а да ги събират и после тя да опече чудесен щрудел. Всеки получава парченце от щрудела и всеки е в добро настроение.

Какви са Вашите впечатления – четат ли чешките деца и тийнейджъри?

По-малко отколкото четяхме ние. Мисля дори, че днешните тийнейджъри четат по-малко отколкото четяха моите деца. Не искам обаче да бъда критична. Много често те четат книга, която не държат в ръцете си, но все пак четат в интернет. Бях смаяна да установя колко много млади хора имат електронен четец. Вярно е, че често пъти са се сдобили с него заради задължителните четива в училище, но след като веднъж започнат да боравят с него, започват да си теглят и друга литература. Това не прикрива факта, че наистина четат доста по-малко – до степен, че нямам увереност как ще се развива самата литература по-нататък. Мисля, че това е наш дълг – на писателите, библиотекарите, книжарите, издателите, но и на семейството и на училището – всячески да подкрепяме развитието на литературата.

Как тогава да ги мотивираме да четат повече при тази конкуренция от занимания за свободното време?

Мисля, че това започва в най-ранното детство. За разлика от най-малката ми дъщеря, голямата никак не обичаше да чете и за да я накарам, ѝ четях по време на хранене. Например панорамни книжки. (Още ги пазя с петната по тях!) Точно така у нея се породи отношение към дадената книга. Когато ходехме на детска площадка, на пързалка, аз винаги носех в чантата си книга. Когато се умореше или седнеше до мен да закуси, аз вадех книгата и ѝ четях. Понякога я лъжех, че ме боли глава и я питах дали тя не би ми почела. Въпреки че между трите ми деца има около 10 години разлика, ние имахме съвместни четения. Избирах книга, от която най-малкото дете нищо не разбираше, но по-големите му обясняваха. Това е моята рецепта.

В свое интервю казвате, че „Портокалови дни“ е последната Ви книга за юноши и повече няма да пишете за тях, защото няма какво повече да им кажете. Променихте ли мнението си?

Последната книжка написах, когато внукът ми поотрасна. По-малките внучета не живеят в Чехия и изчезна прекият човешки контакт, който беседите в библиотеките не могат да заменят. Затова ме е страх да не започна да казвам на тези деца нещо, което нямам от своя собствен опит. Затова пиша за възрастни, но не изключвам някой път отново да пиша за юноши.

На откритата среща с публиката казахте, че сега пишете криминални романи за възрастни. Дали не бихте направили комбинация „детски криминални романи“?

Има такива романи действително. Мисля за това и наистина съм открила известно сходство между литературата за деца и криминалната. Децата искат директност, те не обичат отвлечени описания и обичат да има интрига, напрежение. Ние възрастните все си мислим, че трябва да ги щадим, да не им показваме опасност и напрежение, но всъщност те жадуват да четат и да се вълнуват по този начин. Така че не е изключено, може пък и да напиша едно криминале за деца.

Пишете ли още детски театрални пиеси?

Написах няколко, но когато живеехме в Германия. Мъжът ми е режисьор и ние даже имахме театър за деца. Аз пишех пиесите, а мъжът ми ги режисираше. Това беше в Констанц (на Боденското езеро), където нямаше детски театър и ние основахме такъв театър – „Умният котарак“. Чешките и немските приказки са доста сходни, така че аз драматизирах някои приказки. Използвах една словашка легенда за разбойника Янушек (нещо като словашки Робин Худ). Помолихме чешки художник, който прави дървени театрални кукли, да направи около метър високи кукли. Имахме и трупа от четирима млади немски актьори. Постановката разказваше за суровостите в живота – Янушек става разбойник от бедност и взима от богатите, за да дава на бедните. Накрая го хващат и обесват. На финала, за да не причиним мъка на децата, сложихме доста застрашителна бесилка, към която куклата все повече се приближаваше, но не показахме самото обесване. Играли сме и в Бремен, където се преместихме после. Това е една хубава част от моя живот.

Ако имахте машина на времето, къде бихте отишли?

Ще ви призная, че будизмът ме привлича и може би бих искала да отида във времената, когато е живял Буда. Но трябва да науча неговия език, за да го разбирам.

Разговорът с Ива Прохазкова се проведе благодарение и на чудесния превод на Анжелина Пенчева, която е и преводач на български на „Ваканция с магарешки уши“ и „Портокалови дни“.

Интервюто взе: Лора Филипова