Животът ми като Тиквичка: разтърсваща история за семейството и липсата му

Слънчева корица с пластилиново човече. Синя коса. Балонче с информация „150 000 продадени екземпляра“. Това е първото ми впечатление от хитовата книга на Жил Парис, „Животът ми като Тиквичка“ (изд. „Колибри“), част от детската програма на фестивала CineLibri.

Анотацията ме уведомява, че 9-годишният герой се казва Икар и по случайност е убил майка си. Трагедията дори му се е отразила благотворно. Признавам, че изкушението да прочета книгата, бе нетърпимо. Икар живее с майка си – алкохоличка и инвалид, която прави вкусно пюре, удря шамари, които оставят отпечатъци цял ден и разговаря с телевизора. Нарича сина си Тиквичка, когато е в добро настроение. Когато е в лошо, псува бащата, заминал на пътешествие с лачените си обувки и с една кокошка.

Животът на момчето е спокоен, доколкото неговото разбиране за спокойствие се дължи на невъзможността да направи сравнение с нищо друго. Един ден момчето открива револвер в скрина на майка си. Решено да убие небето, което сипе нещастия, то  стреля във въздуха и предизвиква майка му да се появи. Разярената жена напада детето, пистолетът изгърмява:

 „Най-напред си мисля, че тя се преструва на заспала, макар че не обича шегите, особено след злополуката. Разтърсвам я лекичко. Прилича на безжизнена парцалена кукла с широко отворени очи. Спомням си криминалните филми, в които много жени биват убити и лежат като безжизнени парцалени кукли, и си казвам: „Това е то, убих мама“.“

Липсата на умения за общуване у Икар го отвеждат на тавана, неговото обичайно свърталище. Там го открива полицията. Вместо пердах, детето получава за събеседник полицая Реймон. Той го разпитва внимателно и търпеливо, а след това го отвежда в „Ле Фонтен“ – общежитие за изоставени деца. В новия си дом Тиквичка ще стане свидетел на проблемите на всезнайкото Симон, който единствено не знае нищо за себе си; на страховете и тъгите на Ахмед с плюшения заек; ще свикне със странностите на Беатрис и Алис; и ще се влюби в Камий.

Животът в „Ле Фонтен“ се отразява благотворно на Тиквичка. Момчето намира приятели, възпитателите се отнасят човешки с него, а и полицаят го посещава редовно. През погледа на дете, което не знае нищо за живота, читателят ще се сблъска с родителски постъпки, които, макар и да изглеждат крайни, отразяват проблемите в съвременното общество. Пиянството и дрогата, безотговорността да оставиш детето си в дом, за да обикаляш света, домашното насилие и побоите, та дори и майка, която лекува сърцата на мъжете нощем, са засегнати в текста от Жил Парис. Опитите на героите да си обяснят това нелогично, безразсъдно и лицемерно поведение на възрастните, поставя въпросите за същността на семейството и неговите ценности на преден план.

„Лесно е да кажеш, че „Ле Фонтен“ е затвор, без да се опиташ да строшиш решетките и да избягаш. Възрастните постъпват по същия начин. Главите им гъмжат от въпроси, но те не ги задават на глас. От незададените въпроси лицата им стават тъжни и нещастни. Колкото повече въпроси премълчават, толкова повече бръчки получават.“

Съдбата на Тиквичка в крайна сметка се оказва щастлива. Дали обаче всички деца по света ще имат късмет не само да полетят (като сина на Дедал), но и да не паднат, зависи от обществото, което не крие проблемите си зад стените на домовете и не ги решава чрез насилие, а търси помощ за разрешаването им.

„Животът ми като Тиквичка“ на Жил Парис (изд. „Колибри“) е дълбоко разтърсваща книга. Написана е човешки, от първо лице, включително с използването на жаргон и неприлични изрази, които децата ползват в общуването си. Това превръща разказа за съдбата на едно момче, убило майка си, в истинска, възможна история, която провокира размисли и разговори. Преводът на Албена Шарбанова е брилянтен, а първото добро впечатление от красивата корица дължим на Стефан Касъров. 

Препоръчвам книгата както на децата над 10-12 години, така и на всички възрастни. Не пропускайте да гледате и анимационния филм по текста на Парис. Ето трейлър (на английски):

–

Френският писател Жил Парис (р. 1951 г.) работи последователно като журналист, специализиран в киното и музиката, като прес-аташе в различни издателства и като ръководител на собствена пиар агенция. Автор e на романите „Татко и мама са мъртви”, „Животът ми като Тиквичка”, „В страната на кенгурата” (удостоен с 4 награди) и „Лятото на светулките”.

„Животът ми като Тиквичка”, която от издаването си през 2001 г. не спира да бъде преиздавана (още с излизането й се продават 150 000 екземпляра, а правата са закупени в 14 страни), понастоящем се изучава във френските прогимназии редом с книгите с детски образи на Ален-Фурние, Жул Ренар, Мопасан и Юго. По книгата е заснет телевизионният анимационен филм „По-добре е да си по-голям” с режисьор Люк Баро, а пълнометражната анимация „Животът ми като Тиквичка” с режисьор Клод Барас е финалист за наградата за кино ЛУКС на Европейския парламент 2016.

Вземете книгата с код DK19 от

Ozone.bg или Booklover.bg.

Когато купувате книги с този код, вие помагате за насърчаването на детското четене с България.