Защо детските книги не са само за деца (и как да покажем, че знаем това)

Преди няколко години британският всекидневник „The Guardian“ публикува статия, чиято тема е все така актуална и днес – темата за недостатъчното внимание към детските книги в глобален мащаб. На фона на достиженията на детското книгоиздаване и значимостта му за израстването на младите хора като читатели и личности, липсата на адекватно медийно отразяване и признание за авторите на този тип литература обърква и натъжава. С припомнянето на въпросната статия се надяваме да провокираме размисъл относно това дали е вярно, че детските книги не са само за деца – и ако да, какво можем да направим, за да им отдадем заслуженото.

Кой днес си спомня пиесите на Алън Милн или политическите анализи на Ерих Кестнер? И все пак детските им книги се четат по целия свят. Писателят Салман Рушди предполага, че от всичките му произведения, включително „Среднощни деца“ (романът, спечелил наградата „Най-доброто от Booker“) книгите му за деца ще устоят най-дълго във времето. Рушди си спомня, че е бил поканен да ги напише от издателя Курт Машлер, публикувал „Емил и детективите“ на Кестнер.

“Тогава Курт Машлер ми каза: „Тази е единствената от книгите му, която все още е в печат!“ Урок, който не забравих. Някой ден може да се окаже, че “Харун и морето от истории” и “Лука и огънят на живота” са единствените мои книги, останали в печат. И като се замисля, това би било добре.“

Удивително е колко дълъг е животът на детските книги понякога. Можем да го отдадем на начина, по който се четат. Те стават част от емоционалните ни автобиографии, отключват асоциации и спомени. Друго възможно обяснение се крие във факта, че детските книги са създадени с мисълта за повторно четене. 

„Да, децата четат и препрочитат любими книги“, потвърждава Франческа Саймън. „Любимите ми за автографиране книги на “Ужасния Хенри” са онези, които са толкова измачкани и изцапани от препрочитане, че са на практика полупрозрачни. Когато Саймън Мейо ме интервюира, той коментира, че ги е чел на децата си над 200 пъти. Изглеждаше като да се разкайва за състоянието им…”

Подобна е позицията и на Нийл Геймън, който твори за всички възрасти. „Когато пиша за деца“, отбелязва той, „винаги имам едно наум, че историята, ако бъде харесана, ще се препрочита отново и отново. Ето защо се опитвам да бъда много по-съзнателен, отколкото с възрастните, по отношение на подбора си на думи. Веднъж казах, че макар да не мога да оправдая всяка дума в “Американски богове”, мога да оправдая всяка една дума в “Коралайн”.

Много родители вече са се сблъсквали с препрочитането и понякога дори се страхуват, че нещо не е наред с детето, което се връща често към любими книги, наместо да посяга към нови.

„Няма повод за притеснение.“, твърди Шарлот Хакинг от Центъра за грамотност в началното образование (CLPE). „Децата трябва да четат и препрочитат, да се връщат към книгите, гледайки ги с други очи. Това е нещо хубаво, позволява им да навлязат по-дълбоко.”

Повторното четене е като че ли саморазбиращо се по отношение на детската литература. Но ако това е така, защо тогава детските книги рядко се разглеждат като претенденти за голямата литературна награда* на, да речем, Man Booker и Costa? Може би резултатът не е изненадващ като се има предвид, че само един носител на наградата за детска книга “Costa/Whitbread” някога е печелил приза за книга на годината – “Кехлибареният далекоглед” на Филип Пулман (2001 г.).

„Това не се е случвало оттогава.“ – подчертава Пулман. – „Но все някога журито просто ще трябва да намери книга, на която да връчи наградата. Може би един ден детска книга ще получи наградата Букър. Защо не? Защо не някой детски автор да спечели Нобелова награда?“

В свое изявление Сара Чърчуел, един от миналогодишните съдии на Букър, набляга на това, че „иска от книгите нещо, за което всъщност не са предназначени: да бъдат прочетени три пъти подред от хора, които търсят слабости в тях”. Тя отбелязва, че повечето книги се рушат под този вид натиск и само най-богатите и многопластовите сред тях продължават да впечатляват читателите.

Пулман допълва: „Част от достойнствата на всички тези книги са съвършената лекота и изяществото на думите. Всичко е на правилното място. Не трябва да се променя и запетайка. Такива неща правят възможно да ги четете отново и отново без умора.”

Лекотата и изяществото са отличителен белег на най-доброто детско писане, заедно с многопластовостта и богатството, които Чърчуел намира за толкова редки. И все пак само “Кехлибареният далекоглед” и “Странна случка с куче през нощта” на Марк Хадън някога са се появявали в дългия списък на Букър. Нито една детска книга в историята на наградата не е попадала в краткия списък, нежели да е спечелила.

Междувременно медийното отразяване на детските книги е съвсем слабо. Бившият детски лауреат Джулия Доналдсън посочва, че те получават по-малко от едно на всеки 40 от предвидените за книжни отзиви полета в пресата. И все пак към този момент (2015 г., бел.ред.) една четвърт от всички книги, продавани в Обединеното кралство, са насочени към детската аудитория. Това е най-живият сектор на британското книгоиздаване.

„Със сигурност не смятам, че детските книги са по-незначими от тези за възрастни“, заявява писателката Катрин Уудфайн. – „Дори бих казала обратното. Книгите за деца могат да имат изключително мощен ефект върху своите читатели, защото им помагат да изградят своя възглед за света по начин, по който книгите за възрастни рядко успяват. Те са първата литература, с която се сблъскваме, нещо повече – те често са първите произведения на изкуството, които срещаме в живота си.“

Отговорът на Уудфайн на липсата на медийно отразяване е създаването на ново медийно пространство. Заедно с Мелиса Кокс от “Уотърстоунс” тя е домакин на “Down the Rabbit Hole” на “Resonance 104.4FM” – единственото специално радио шоу за детски книги. Twitter, сайтът за детски книги на Guardian и други дигитални пространства свързват писатели, читатели, блогъри, влогъри, продавачи на книги, библиотекари и учители, както никога досега, а чатовете с хаштаг като #ukyachat и #ukmgchat се използват най-редовно.

„От появата на “Хари Потър” на Дж. К. Роулинг и „Тъмните му материи“ на Филип Пулман детската литература е препозиционирана като централна, а не периферна, измествайки по-напред това, което четат децата, това, което пишем за четеното от тях, и това, което четем като възрастни. Най-накрая изглежда разбираме, че въображението е неостаряващо.” – отбелязва писателката Джанет Уинтерсън.

И все пак нито медийното отразяване, нито литературните награди вървят в крак с времето. Докато това не се промени, търсещият най-богатите литературни произведения на днешния ден би могъл да се консултира със списъците с номинации за медала „Карнеги“ и за най-добра детска книга на „Гардиън“. Защото в тези списъци ще намери книга до книга, която издържа на препрочитане: истинската класика на бъдещето.

*Costa Book Awards са награди, насочени към автори от Обединеното кралство и Ирландия. Наградите са разпределени в шест категории, една от които е за детски книги. В текущата статия се повдига въпросът защо носителите на отличия за детска книга никога не вземат голямата награда (overall prize), присъждана на един от всички шест лауреати.

От 2022 г. връчването на литературни награди от Costa е преустановено.

Превод: Гергана Димитрова

Илюстрация на корицата: upklyak