Задължителни ли са турнетата за детските писатели?
След своето едномесечно турне из България, любимата ни писателка-приятелка Весела Фламбурари се завръща в своята рубрика „Когато детето чете“ в Detskiknigi.com, за да ни сподели размислите си за турнетата и доколко те са важни за българските детски писатели.
Много важна част от живота на една книга са нейните представяния пред публика. Тук става дума наистина за представяне, а не за премиера на книгата. Премиерата е еднократен акт, който събира автора и негови почитатели в една вечер, посветена само на новоизлязлата книга. Представянето на книга или автор, от своя страна, може да се случва постоянно. Винаги, когато има желание, нужда и воля за това. Авторът може да е съвременник, но може и да е отдавна наложил се класик. Разбира се, когато авторът е жив, срещата едновременно с него и неговото творчество би могла да е много интересна. Стига авторът да се погрижи за интересното представяне на своите книги… Това важи с особена сила при детската литература. Повечето представяния на книги се организират за деца. Това е така поради изключително самоотвержения труд на библиотекари, учители и възпитатели с децата. Труд, за който всички ние, авторите, надявам се, сме изключително благодарни!
Ритъмът, при който израстват днешните деца, е много бърз. Това прави вътрешния ритъм на живот при децата ни просто устремен. Съзерцанието е вече истинска рядкост. В този смисъл грижата за доброто и интересно протичане на среща между автор и детска публика е много важна. Авторът трябва да намери начин, чрез който да задържи подскачащото детско съзнание в една мисъл. Дори Андерсен е разказвал приказките си пред детска публика, като е изрязвал героите си от хартия. А това е било през деветнадесети век! Начините за разказване, които един автор може да измисли, са с неограничен капацитет. И забележете, говоря за разказване, а не за четене…
Като автор знам, че писаният текст е много по-различен от говорения. И че в много от случаите словото на писания текст е много по-красиво и точно. Но писаното слово е предназначено за четене. За едно много по-лично и интимно съзерцание. Ние искаме да доведем нашите бързащи деца до това удоволствие на писаното слово. Но ако се изправим пред всичките деца, дошли на среща и просто им четем, единственото, което ще постигнем, е прозявки или боричкания. Защото това не е интимното и задушевно четене на майката или таткото, вечер до креватчето. (А дори и тогава е по-добре родителят да разказва, а не да чете.) Това е общото, публично представяне на книга…
Когато представяш нещо, не можеш да разчиташ на интимност. Тогава трябва поне да опиташ да навлезеш в карнавалният, шумен и бъбрив език на театъра и играта. Всички сме играли като малки… Вярвам, че с малко усилие и много желание бихме могли да играем и сега с децата. Те високо ще оценят нашия опит, стига той да е искрен!
Повечето от моите срещи са с деца на възраст от 5 до 10 години. Общо взето, това са все още мънички деца, които трябва да занимавам в продължение на един час. Затова, за по-доброто и интересно протичане на срещите, използвам някои изразни средства на кукления театър. И много от изразните средства на детската игра. Основното в тези срещи е едно:
„Театралността и играта не понасят слово без действие!“
Тази максима смущава много от моите колеги писатели. Струва им се, че представянето на книга изключва такова „детрониране“ на словото. Изключва изпращането на словото на „второ място“…
Правят грешка!
Защото добре изпълненото представление никога не умалява писаното слово. Добре представената със средствата на театъра и играта книга печели на своя страна едно синкретично изкуство, което й помага да достигне до своя читател. Защото възбуденото детско (и не само детско) любопитство няма да се успокои, докато не намери първоизточника… И тогава човекът, вече като читател, ще достигне до съзерцателното и интимно възприемане на авторовия свят. Достижение, което всеки автор цени изключително високо и на което се радва с цялото си същество.
Авторът на детска литература трябва да се погрижи за интересното представяне на неговото творчество. (Дори и да не успее да покрие цялата сложност на актьорско изпълнение!) Трябва да се опита да поиграе с децата така, както е играл той като дете. Искрено и честно! Да поиграе „на кукли и индианци“… За детето играта е негов естествен език.
Детето се среща, наравно с възрастния, само в полето на играта. Защото само в полето на играта то може да използва всичките си творчески сили (което го прави равен с възрастния!). И също като възрастния детето става създател! Ето защо, точно в това поле на творческа игра, детето е най-възприемчиво и за новите идеи. Не за добри или лоши идеи, а за всякакви нови идеи! (За съжаление, тази истина отлично я разбират най-вече хората, които правят реклами и компютърни игри…)
Авторът иска да внуши идеите от книгите си. За да постигне тази цел, когато представя своите книги пред деца, той трябва да използва изразните средства на театъра и детската игра. И тогава детето ще се заслуша и засмее. Ще се заиграе. Играта ще му достави удоволствие и то ще разбере, че в книгите има удоволствие! Само това усетено на практика удоволствие може да го поощри да намери начин и да се отдаде на самото четене. Да открие книгата и да я прочете…
И тогава авторът ще си е свършил работата наистина добре!
Моето турне за срещи с децата на България започна в литературен клуб „Перото“ (София), премина през Националния фестивал на детската книга в Сливен. После продължи в Хасково, село Труд (Пловдивско), Лом, Враца, Добрич, Силистра, Варна и завърши отново в София в Детски отдел на Столична библиотека. Навсякъде бях облъчена от усмивките на стотици деца. Радвах се на гостоприемството на библиотекари, учители, възпитатели, но и на журналисти от Българско национално радио, Българската национална телевизия, местни вестници и медии. Посрещаха ме директори на галерии и дори кметове. Благодарна съм от сърце за това невероятно гостоприемство!
Беше истинско, живо и дишащо турне, за което говорят и снимките от него. Смятам, че като автор съм си свършила наистина добре работата… Защото отдавна не е достатъчно просто да напишеш детска книга. Всъщност съм убедена, че това никога не е било достатъчно. Детската книга трябва да достигне навсякъде, във всяко кътче, където децата живеят. А най-добрият посланик на детската книга винаги е бил самият детски писател.
Автор: Весела Фламбурари
За всички, които се питат как децата да започнат да четат повече… За тях формулирах моите три закона на детското четене. Законите не са абсолютни аксиоми, но дават пълна гаранция за успешно влюбване на децата в четенето. Абсолютно сигурно!
Трите закона на детското четене
(формулирани от Весела Фламбурари)
1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.
2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава… тоест, толкова повече ще чете.
3. Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги, когато е възможно. Дори, когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.