Училище на мечтите, сила на волята и истинско приятелство се крият в “Езерото на водните кончета”

Книгите идват в живота ни и си отиват… Някои се изнизват почти незабележимо; други набраздяват повърхността на душевното ни езеро като летен бриз. Има обаче и такива книги, които са способни да завихрят бури и да променят животи. Откакто открих Ева Ибътсън преди няколко години, тя държи челните места в личната ми книжна класация за юношеска литература. Затова днес с удоволствие ще ви разкажа за новата ѝ книга, част от “Седмици на европейските разказвачи: Великобритания”.

Родена във Виена като Мария Визнер, авторката започва да пише едва на 42-годишна възраст, а първият ѝ роман се появява, когато е на 50. И макар фентъзи-книгите ѝ за по-малките да са предвестници на Хари Потър, безспорно майсторството ѝ да описва реалистични картини по магичен и завладяващ начин е онова, което я прави абсолютен любимец не само на децата, но и на възрастните. Познатите ни до момента книги – “Мая, кралицата на Голямата река” и “Казанската звезда” – вдъхновяват читателите да се потопят в атмосферата на южноамериканската селва и на австрийската столица Виена и с тях уроците по география изведнъж стават приятни и лесни. Уроците по история обаче намират своето място в най-новата ѝ книга на български език – “Езерото на водните кончета” (изд. “ЕМАС”).

Талита Хамилтън е на единайсет и живее в Лондон с баща си и двете си лели. Джеймс Хамилтън е лекар, който спасява пациентите си без да очаква баснословно възнаграждение. Лелите Мей и Хестър пък се грижат за своята племенница, след като майка ѝ умира още при раждането. Дали от наследствените гени или от възпитанието, но малкото момиче е познато на всички като безкрайно добро и състрадателно, готово да жертва времето си за изпадналите в нужда.

Вероятно животът на Тали би следвал нормалния си ход – училище, игра с приятелите, разхождане на кучето на г-жа Досън и грижа за пациентите на баща ѝ, – ако действието не се развиваше в предвоенен Лондон през 1939 година. Надвисналата опасност от въвличането на Англия във война с безумния Хитлер променя спокойния идиличен живот на лондончани, подготвяйки ги за въздушни нападения, евакуация и мобилизация на фронта. Затова, щом получава предложение да изпрати дъщеря си в прогресивно училище в Южен Девън, при това с пълна стипендия, доктор Хамилтън изобщо не се колебае. Макар и с огромно притеснение и нежелание, Тали е принудена да се отправи към “Делдертън”.

“Делдертън” няма нищо общо с колежите в Англия. В него няма безумни униформи, включващи 18 чифта поли, чорапи, жартиери и дори долни гащи с герба на училището. Няма да срещнете строги учители и сериозни наказания. Защото училището, в което попада Тали, залага на свободата и самостоятелното развитие на децата, а не на принудата. Да посещаваш само онези часове, които искаш; да изучаваш природата чрез наблюдение, не чрез скучни записки за неприложими в ежедневието неща; да копнееш да трупаш познания и да можеш да осъществяваш идеите си чрез наученото – това ми се струва идеалното образование. И наистина, докато изгражда сюжета, Ева Ибътсън ненатрапчиво представя резултатите от подобен тип обучение и въздействието му върху децата. Но всъщност основна роля в книгата заемат темите за приятелството и силата на волята.

Като добър приятел Тали се жертва да гледа филм с ужасна кинозвезда, за да угоди на съученичката си Джулия. И макар филмът да е скучен, преди началото му прожектират документална лента за краля на Бергания, който има смелостта да се опълчи на Хитлер. Тази смелост на краля подтиква Тали да предложи делдертънските ученици да се включат във фестивал за фолклорни танци, организиран тъкмо в Бергания!

“Бергания”. Бяха минали две седмици, откакто гледа документалния филм за малкото кралство, но установи, че помни всяка подробност. Виждаше като на живо заснежените планински хребети с високия назъбен връх, елховите гори по склоновете им, реката, кулата на църквата…”

Какво, като нямат специален местен танц? Какво, като не умеят да танцуват професионално? Тъкмо това му е хубавото на прогресивното образование – щом си поставиш цел, няма как да не я постигнеш. 

“- Понеже никога не сме танцували, не означава, че няма начин да се научим. Сигурно има книги за фолклорни танци. Има книги за всичко… Знам, че според Тод и мнозина други не бива да има крале, но щом има и те са смели и решителни, несъмнено е редно да ги подкрепим”

С помощта на своите преподаватели и най-вече на общите си усилия, Тали и съучениците ѝ подготвят специален танц на цветята и заминават за Бергания с най-добрия учител на света Матео, както и с вечно разсеяната Магда, обсебена от философията на Шопенхауер. Новите приятели от цяла Европа, които срещат делдертънците в красивата Бергания, показват глупостта на войната и поставят пред читателя въпроси за човешката природа, за ламтежа за власт и грешките, произтичащи от това. Грешки, отнемащи човешки животи.

“- Нацисти. Хитлер. Додея ми от Хитлер! Писна ми от него… Бяхме толкова щастливи. Мислех, че сме успели.

– Бог те поразява точно когато си щастлив – разсъди Карил.

Тя поклати сърдито глава:

Това няма нищо общо с Бог. Хората развалят нещата.”

Жертва на грозната война и марша на Хитлер през Европа става и крал Йоханес III. Освен смел и справедлив владетел, кралят е баща на принц Карил. За нещастие, ангажиментите не винаги позволяват на родителите да бъдат истински отдадени на децата си. Затова принцът често се чувства изоставен и в момент на самота се отправя към тайното езеро с водните кончета, а по пътя среща Тали. Тази среща ще се окаже съдбоносна и за двамата – те ще са принудени да търсят начин да спасят Карил от железните ръце на Гестапо; да се справят с предизвикателствата на новия живот, който ще открият след приключението в Бергания и с необходимостта да се преборят с твърдоглавото упорство на възрастните, вкопчени в един отминал живот, който никога няма да се върне…

Докато разгръща сюжетната линия, авторката превежда читателите през военна Европа, показва им безумията на нацистката армия и ги пренася обратно в Лондон, който изглежда по друг начин, особено от прозорците на Ротингдин Хаус, Лондон. Отделните картини сякаш представят коренно различни светове, провокирайки малки и големи да направят разликата в начина на мислене на отделните индивиди, предопределящ в известен смисъл възможностите за щастлив живот.

“Езерото на водните кончета” (изд. “ЕМАС”) е юношеска художествена литература от най-висока класа. В романа няма да срещнете размахване на пръсти и назидателни слова, а единствено майсторството на Ева Ибътсън да изгражда картините, които сме виждали във въображението си хиляди пъти. Това майсторство превръща книгата в безценен подарък за душата, без оглед на физическата възраст.

Освен изключително увлекателния сюжет, авторката неусетно поставя пред читателя много въпроси, които не дават мира дълго след прочитането на книгата. Защо хората порастват и започват да ламтят за безсмислени неща? Може ли сме врагове с някого заради безумна политика, щом в ежедневието си споделяме еднакви интереси? Какво е приятелството? Правилен ли е подходът ни към децата и към тяхното изграждане като личности? Струва ми се, че ако се опитаме да потърсим отговор на тези въпроси, ще променим отношението си към родителството, а децата ни ще получат един много по-зрял поглед върху живота.

Мисля, че точно това се случи с мен, когато преди няколко години прочетох за пръв път “Езерото на водните кончета” (The Dragonfly pool) в оригинал. Оттогава досега не ми дава мира мисълта, че “Делдертън” с неговите Матео, Магда, Клеми, с разкошния двор и с пианото “Стейнуей” биха били идеалното място, на което дъщеря ми да се развива и да учи, да трупа приятелства и да търси своя път в живота…

Освен житейските теми, книгата може да бъде безценен помощник и на учителите по история, защото темата за Втората световна война е вплетена от авторката изключително умело в сюжета и предлага множество възможности за разсъждение.

Автор: Вал Стоева