В „Тайната градина” на Франсис Бърнет

Аз съм критичен читател и в ревютата си се стремя да показвам всичко – и това, което ми е харесало, и онова, което ме е подразнило, във всяко едно от произведенията, които съм прочела. Когато обаче се сблъскам с Книгата – онази, която пишем с голямо „К”, ми е наистина трудно да опиша емоциите си. То е като да се опиташ да разкажеш какво е любовта – може и да го направиш добре, но никога няма да ти се струва достатъчно. Така се случи и с „Тайната градина” (изд. “ПАН”) на Франсис Бърнет.

Книгата не ми хареса – тя ме завладя! Потопи ме в историята си и ме накара да преживея наново случки, които бяха останали далеч назад в моето детство. Така успях да се срещна с отдавна позабравени приятели, да изпитам пак чувството от детското пазене на тайна и да си спомня наново какво е да се погледнеш отстрани, да не се харесаш и да направиш всичко възможно, за да се промениш – все неща, които на нас, големите, ни се струва, че все още правим, но всъщност… не правим 🙂

Особеното в романа „Тайната градина” е, че той е написан за деца, но е на практика книга, на която не могат да се поставят възрастови (и каквито и да било) граници. Да, героите в нея са едва десет-дванайсетгодишни, но носят в себе си една по детски чиста мъдрост за живота – мъдрост, според която ако мислиш и правиш добро, няма как да ти се случи нещо лошо, защото доброто е Магия, която действа само в една посока – към ново добро. На това ще научи Дикън своите нови приятели Мери и Колин, които с негова помощ ще се преборят с една болест, ще съживят една градина и ще открият защо доброто винаги побеждава.

Не знам дали романът на Франсис Бърнет щеше да ме плени толкова, ако го бях прочела, когато бях дете, но съм убедена, че няма възрастен, който да остане равнодушен пред историята на три деца, търсещи доброто по пътя на невинаги лекия живот.

Ревюто е публикувано за пръв път през 2012 г.

Автор: Валентина Маринова