Случка с колело

По повод на Националния фестивал на детската книга в Сливен, проведен през септември тази година, писателката Анета Дучева изпраща разказ на учениците на Лилия Рачева в ОУ „Н. Й. Вапцаров“ в Казанлък. „Случка с колело“ описва случка от детството на писателката, а ето какво сподели за реакциите на децата г-жа Рачева.

„Първо аз прочетох „Случка с колело“. Върнах се в моето детство, когато правилата бяха строги, но справедливи. Разказът щеше да провокира интересни мисли у моите второкласници, които не познават онези времена.

Предстоеше  един изпълнен с доста нови уроци ден за 2“б“ клас. Сутринта представих на децата задачите ни за деня и между другото споменах, че имаме отново нещо интересно от нашия любим детски писател, когото познаваме лично. Всички „наостриха“ уши и се зачудиха какво ли предстои?!

Историята  с колело на малката Ани предизвика огромен интерес. Всички слушаха внимателно какq докато мечтаеш, можеш да попаднеш в инцидент. Как изведнъж върху теб се появява велосипед и не само си наранен, но и си наказан, защото не си внимателен на най-опасното място за едно дете – улицата.

Децата реагираха различно. Чуха се различни мнения и въпроси. Всеки беше приел историята по свой начин.

Първият въпрос беше: „Наистина ли се е случило?“  Бяха много впечатлени от това, че случката е истинска и главен герой е самата Анета Дучева. Веднага решиха импулсивно, че наказанието – малката Ани да не пътешества до София, където я очакват скъпи срещи и нови приключения –  е твърде строго, защото това е дълго чакано преживяване за детето. Даже изказаха мнение, че ако са на мястото на момичето, няма да се съгласят с това наказание. Ще настояват да отидат в София.

Днешните деца реагират от позицията на новото време, когато все по-често и ненужно се правят компромиси. Налагаше се да им разкажа как, когато аз съм била малка, нещата, които днес приемат за даденост, са били различни. Докато разказвах, се чуваше един въпрос: „Ама как така?“. За тях звучеше невероятно това и любопитството им беше голямо.

Всички си представиха много ярко героите. Получих описание и на велосипедиста –  облечен със специален екип, но със  смачкано колело. Не го харесаха, въпреки че вината за инцидента не е негова. Това пролича и в рисунките, които направиха в края на заниманието.

Когато историята е поднесена достъпно, с отношение към малките читатели, и впечатленията им са ярки, и коментарите им са интересни.

След това ги попитах дали ударът и нараняването не са достатъчно наказание? Първите отговори бяха: „Да.“ Чуха се и отговори: „Не.“  Помолих ги да обяснят защо мислят така. Едните обясниха, че болката, раната и скъсаният панталон са достатъчно наказание. Други, че наказанието показва, че е важно да спазваме правилата на улицата – така пазим живота си.

Харесаха ми разнопосочните им мнения. Уча ги да споделят своите мисли, като в това няма „правилно“ и „неправилно“.  Затова приех всяко мнение. Така, обсъждайки, прекъсвайки се, изслушвайки се, всички разбраха едно – случката носи поука за тях – да са внимателни на пътя!

Бяха единодушни, че историята е „хубава и забавна“.

Решихме да видим има ли и в нашето ежедневие такива случки. Оказа се, че имаме осем подобни истории с колело, шест – с тротинетка, две – със скейтборд, две – с ролери и една – с мотор. Децата описаха преживяванията си  интересно и подробно. Аз също се включих.

Накрая пожелаха да илюстрират момента, който най-силно ги е впечатлил. Някои започнаха да рисуват, докато водехме разговора. Получиха се чудесни рисунки.

Остана ни приятно чувство от споделената случка, от споделените емоции, от непринудения разговор, който се получи. Историите на Анета Дучева винаги ни дават емоционален заряд. Някои деца и сега препрочитат първата нейна книга, с която се запознахме, „Зимни слънчогледи“. Заедно с „Пиано от картон“ и „Джобното човече“ са част от библиотеката ни в класната стая.

Сега ни предстоят „пътешествия“ в историите на „Джобното човече“. Очакват ни още доста, изпълнени с размисли и емоции часове, чрез които да поддържаме любопитството към четенето.“