Робин Стивънс: „Ако караме децата да станат читатели въпреки желанията им, рискуваме никога да не заобичат четенето“

Робин Стивънс е авторка на детски и детективски романи. Родена е в Калифорния, но от 3-годишна живее в Англия. В статия за Teachwire тя споделя своите възгледи за четенето при децата и ролята на възрастните в поощряването му, която ви предлагаме да прочетете.

Като детски автор, искам моите книги да дадат много на своите читатели. Искам книгите ми да научат децата да бъдат мили, да мислят по-задълбочено за света и как да бъдат смели и способни да се справят с очакващите ги предизвикателства.

Надявам се книгите ми да обогатят речника на децата и техния мироглед. Но знам едно – ако не изпитват наслада от четенето на книгите ми, ще ги захвърлят и моите големи надежди ще останат напразни.

Обичам четенето толкова много, че ми е трудно да бъда безпристрастна.

Знам, че има много изследвания, които показват, че четящите деца имат по-богат речников запас, съставят изречения по-уверено, справят се по-добре с уроците, имат по-широка обща култура и са по-състрадателни. Следователно четенето безспорно е полезно и ние – възрастните, отговорни за образованието на децата, – искаме отчаяно тези ползи да са достъпни и за децата, с които работим.

Всички се стремим да поощрим малките да четат често и по много, но според мен понякога забравяме един основен принцип – за да чете, едно дете трябва не само да обича четенето по принцип, но и конкретната книга в ръцете си.

Преди няколко седмици 14-годишна почитателка се свърза с мен, за да ми каже, че обича книгите ми и ги е изчела всичките. Четяла ги обаче само у дома, защото учителката ѝ била казала, че е твърде голяма за тях.

Това не е първият подобен случай. В края на миналата година, по време на раздаване на автографи, дете на 11 години прошепна в ухото ми: „Исках да си купя повече от една книга, но учителката ми казва, че книгите ви не са подходящи.“

Не става въпрос само за моите книги. Свидетел съм на толкова много малки „трагедии“ в книжарници и библиотеки, когато дете с блясък в очите сочи ентусиазирано книга, която иска да прочете, а в отговор възрастният се обръща и казва „Твърде си голям за тази. Избери си нещо друго“.

Идеята, че си твърде пораснал за дадена книга или че книгата е прекалено забавна, за да е стойностна, е много често срещана и според мен е вредна. Ние си представяме четенето, както и самото израстване, като стълба, която трябва да бъде постепенно изкачвана от детето.

Ако детето може да чете Дикенс, защо да чете (Инид) Блайтън?

Ако един читател знае дума като „електромагнетизъм“, каква работа има с поредицата „Хари Потър“?

На подобни въпроси бих отговорила, че тези деца правят най-важното. Наслаждават се на четенето.

Четенето не е стълба. То е Вселена. Замислете се какъв читател сте. Само Пруст ли четете? Аз определено не. Чета трилъри, романтични заглавия, тинейджърски и нехудожествени книги, комикси, криминални романи и детски книги – всичко, което ми носи удоволствие, и съответно не очаквам друго и от децата.

Съществува и въпросът за препрочитането. Виждаме читател да препуска през любима поредица отново и отново. Ами ако никога не я надрасне? Ако се превърне във възрастен, който продължава да чете същата поредица? Паниката е разбираема, но мисля, че е важно да я поставим в контекст.

Страхът ни е неоснователен и не бива да считаме препрочитането на любими четива за загуба на време. Важен е процесът, при който се вживяваш в дадена история, изучаваш дотолкова текста ѝ, че започваш да четеш между редовете и да разбираш истинското значение на думите. Това е обвързване с текста на най-високо академично ниво. Защо тогава се тревожим, че децата упражняват това умение?

Какво ще кажете за притеснението, че децата не се развиват като читатели или пък че четат твърде много забавни книги? От опита си на заклет книжен плъх знам, че думите са си думи. Всяко знание е знание. Всяко четене е четене.

Всички истории имат какво да ни научат за света, в който живеем.

Като дете смайвах съучениците си с невероятни познания за животните – знание, придобито благодарение на това, че бях изчела всички книги от детската поредица за животни „Animal Ark“. Бях експерт по зимните олимпийски игри, защото имах картинна книга за котка ски бегачка. Знаех как се пише „Мисисипи“, защото бях чела „Матилда“. Учех латински от Хари Потър и френски от Тинтин.

Няма четиво, от което да не можеш да извлечеш полза и трябва да бъдем внимателни когато забраняваме или се присмиваме на дадена книга. Когато обявяваме дадено произведение за „нестойностно“, може би пропускаме стойността, която то носи за дадено дете. Не можем да знаем как четенето на точно тази история ще повлияе на възрастния, в който младият читател ще се превърне.

Прекарвам много време в работа и разговори с обучители, родители и настойници и знам, че много от вас работят неуморно да научат децата не само да четат, но и да изпитват удоволствие от четенето.

Бях трогната да прочета реакциите на туита ми за 14-годишната читателка, която споменах по-горе – толкова много от вас разбират не само колко важно е четенето, а и насладата от него.

Знам обаче, че постоянният стремеж към резултати (в училище и изобщо) лесно могат да поставят в капана дори най-добронамерения възрастен, който може да кара детето да чете насила и така да му отнема удоволствието.

Понякога именно добрите ни намерения и желанието ни децата да трупат знания могат да дадат обратен ефект.

Никога няма да си твърде възрастен за която и да е книга, но можеш да бъдеш прекалено млад за нея.

Ако караме децата да станат читатели въпреки желанията им, рискуваме никога да не заобичат четенето.

Превод: Диляна Денева