„Раждането“ на приказките по света
Приказките са почти толкова стари, колкото и човечеството. Затова ще се спрем само на някои основни моменти от развитието им. Останалото ще оставим на многобройните им изследователи от различни научни области по целия свят. Сред тях са фолклористи, литературоведи, психолози, педагози, историци, а има и обособена самостоятелна научна дисциплина, която да ги изучава. Няма учен, посветил проучванията си на литературата за деца, който в даден момент да не се „изкуши” да изследва приказките. Това е нормално, защото първата асоциация на почти всички ни при споменаването на детската литература, са приказките. Те се оказват нейният първи „жанр”, който продължава да вълнува всяко следващо поколение.
Изворите му, както можете да се досетите, са във фолклора, в разказваните около огнището истории за цялото семейство. В началото те не са насочени само към децата, а привличат интереса на цялата фамилия. Всяко следващо поколение прави своя интерпретация на чутото и запомненото в детските години, която предава на своите наследници. Писмените източници от древността, които съхраняват приказни истории, са сравнително малко на брой и основно са в наследството от Изтока. Сред тях са „Панчатантра”, „Хитопадеса”, „Хиляда и една нощ”. Това не означава, че приказки не са съществували и не са се предавали сред народите от други краища на света, но не са записани в древността.
В европейските източници те се появяват през XVI век, близо десет столетия по-късно от източните. Първите автори от нашия континент, чиито сборници с приказки по-късно задават модела на жанра, са Джовани Франческо (Джанфранческо) Страпарола и Джамбатиста Базиле. През 1551 и 1553 г. във Венеция са отпечатани двата тома на „Сладостни нощи” („Le Piacevoli Notti”) от Страпарола, които впоследствие вдъхновяват някои сюжети на Шарл Перо и А. С. Пушкин. Сборникът „Приказка за приказките” („Lo Cunto de li Cunti”) на Джамбатиста Базиле излиза две години след смъртта на своя автор в пет тома на неаполитански диалект (издадени между 1634-1636 г.) и се смята за родоначалник на вълшебните приказки в Европа.
За родина на литературната приказка се приема Франция през XVII век, а главната заслуга за „олитературяването” на фолклорната приказка се приписва на Шарл Перо. През 1697 г. излиза първият негов сборник „Истории, или Приказки от стари времена с морални поуки”. Изследователи на приказката като Маргарита Славова (по-долу се позоваваме на нейните проучвания) отбелязват, че за навлизането на приказките в културното пространство важна роля изиграват парижките литературни салони по времето на Людвиг XIV. В тях за образованата аристократична и буржоазна публика се организират устни „игри” за измисляне на вълшебни приказки. Дочутите от дойки и бавачки, слугини и гувернантки приказки са приспособени 
за вкуса, манталитета и езика на висшите прослойки. Ето защо „реалният” читател на приказките по времето на Перо е салонната публика, която ги приема преди всичко като източник на развлечение, забава и провокация.
Делото на Перо и неговите съвременници, създатели на приказки (Жан дьо Прешак, Мадам дьо Мюра, Мадам Д’Оноа), намира продължение в литературната практика през епохата на Просвещението. Постепенно през следващия век приказки започват да се четат и на децата. Създават се множество приказки „за възрастни” и „за деца”, сред чиито автори се открояват Габриел-Сюзан дьо Виленьов и Жан-Мари Льопренс дьо Бомон. През 80-те XVIII век е издадена многотомната поредица с приказки на Шарл Майер „Кабинетът на феите”. Появяват се и адаптирани евтини поредици за децата на по-бедните, наричани „детски библиотеки”.
За развитието и утвърждаването на приказния жанр допринасят немските романтици, сред които се открояват имената на Братя Грим („Детски и семейни приказки”, 1812 г.), Новалис, Лудвиг Тик, Клеменс Брентано, Адалберт фон Шамисо, Е. Т. А. Хофман, Вилхелм Хауф. Непрекъснато се увеличава броят на изданията с приказки и през втората четвърт на XIX век стават основно детски и оформят ядрото на литературата за деца. Съществени заслуги за развитието на жанра има Х. К. Андерсен, който новаторски продължава както традициите на скандинавската фолклорна приказка, така и на немската литературна приказка. Смята се, че той поставя оригиналното начало на съвременната приказка, 
вплела умело народни мотиви и актуални жизненоважни проблеми. Първият том на „Приказки за децата и дома” излиза през 1812 г., а следващият – три години по-късно. Продължител на Андерсеновата приказна традиция през втората половина на XIX век е английският писател Оскар Уайлд със сборниците „Щастливият принц и други приказки” и „Гранатовият дом”.
През втората половина на XIX век и първата половина на XX век приказката навлиза в по-крупните повествователни форми – на повестта и романа, за да се появи в облика на приказната повест и приказния роман, в които сюжетното действие е усложнено, а кръгът на персонажната система значително е разширен.
Информацията подбра и обработи Катя Кирилова, докторант по детско книгоиздаване в СУ.
Не пропускайте да извървите първите стъпки на детското книгоиздаване у нас – част 1 и част 2, както и на детските книги по света.