„Приказните” спомени на Андерсен

Ханс Кристиан Андерсен е един от писателите с най-много автобиографии и биографии. Благодарение на Деяна Русева научихме за непревежданата на български език книга на Джаки Вулшлeгер The Life of a Storyteller.

В нея, изследвайки голямо количество писма, дневници и други оригинални източници (някои от тях никога не са превеждани от датски език), авторката разкрива как произведенията на Ханс Кристиан Андерсен отразяват живота му, който е само далечен отблясък на щастливия край от приказките.

Вулшлегер представя Андерсен като фигура, също толкова омагьосваща като героите от произведенията му. Той е тромав, самосъжаляващ се, депресиран човек, но същевременно един от най-даровитите разказвачи в света, чиято значимост като създател на приказки е огромна. Докато преди него Шарл Перо във Франция и братя Грим в Германия събират народни приказки, Ханс Кристиан Андерсен е първият писател, който разглежда народната приказка като литературен жанр и измисля нови приказки, навлезли в колективното съзнание със същата мистична сила, както и древните фолклорни творби.

Произведенията на Андерсен обхващат целият спектър от човешки слабости и духовна извисеност. Неговата суетност и егоизъм – характеристики, които разгневяват приятелите му, – както и щедростта и наблюдателността му, са голямо предимство за него като писател. В живота си писателят е типичен аутсайдер, преследван от желанието да избяга от скромния си произход, неуверен и самотен. Грозноват и несръчен, Андерсен описва себе си пред Чарлз Дикенс като „някой, който сякаш е паднал от небето”. От приказките обаче създава свое собствено изкуство, подтикван от порива да проумее и митологизира собствения си живот, като трансформира терзанията си в артистичен ред. Изглежда всеки случаен предмет е можел да му послужи за друго „аз” – войник или снежен човек, но също и пумпал или игла за плетене.

„Имам купища от материал, повече, отколкото за всеки друг вид писане; често ми се струва, че всяка купчинка, всяко малко цвете ми казват: „Погледни ме само за миг и историята ми ще влезе в теб”, и тогава, ако се почувствам като него, приказката е в мен”, казва той. „Идеите са в мислите ми като семенца, които се нуждаят само от вода и слънчев лъч, капка от горчивата чаша, за да порастат и да разцъфнат”.

„Историята на живота ми ще е най-добрият коментар за работата ми”, пише Андерсен. Автобиографичният акцент в приказките му, близостта им с истинския опит ни утешава, забавлява и дава яснота за собствения ни живот. Но за Андерсен тази откровеност в творчеството му е тежко извоювана, защото социалните и личните му травми го превръщат в човек на тайните и полуистините. „Дори широкото, прозрачно езеро крие дълбини, които никой гмуркач не познава”, пише той в писмо до свой приятел през 1835 г.

Едва когато открива литературния жанр на приказките, той намира посредник, чрез чиято формална дистанция от реалността, може да пише такъв, какъвто е и както се е чувствал. Андерсен използва говорещи играчки и животни, дава им гласове, лесни, непринудени и забавни, с които децата могат да се идентифицират и да разберат себе си. Обръщайки се към детето във възрастния чрез революционна промяна в перспективата, чрез тези герои Ханс Кристиан дава глас на групи, които традиционно са били безгласни и потискани – децата, бедните, онези, които не са пасвали на социалните стереотипи. Въвеждайки фантастичното и комедията като основни посоки в творчеството си, той определя курса на детската литература, насищайки народните й корени с фатализма на легендите и със своето собствено усещане за абсурда.

Корените на някои от най-известните Андерсенови приказки се крият още в ранното му детство. Докато работи в къщата на семейство Ибсен като перачка, Ан Мари, майката на Андерсен, среща грънчар на име Розенвинге. Той е женен, с няколко незаконни деца и през 1799 г. Ан-Мари му ражда дъщеря – Карен-Мари. Тази полусестра, символ на деградация, невежество и разпуснато поведение, преследва Андерсен и докато се бори с бедността, той често се страхува, че Карен-Мари ще се появи, за да го посрами и да го дръпне назад. Нейното име той дава на дивата, непокорна героиня от приказката „Червените обувки”.

Тази приказка е свързана и с бащата на Адерсен – Ханс, горд и импулсивен човек, с когото писателят има дълбока връзка. Когато кандидатства за обущар при аристократично семейство, предлагащо както дом, така и добра заплата, Ханс Андерсен изработва обувки за танци за господарката на къщата. Но тя е недоволна от обувките и му казва, че е съсипал червената коприна, която му е дала. Обущарят незабавно разпорва подметките и казва, че ако тя е съсипала коприната си, той е съсипал кожата си. Андерсен признава ключовото влияние на баща си в живота му и неслучайно обувките и краката са често повтарящи се символи в приказките му – „Червените обувки”, „Галошите на щастието”, “Малката русалка”, заплатила с гласа си за чифт човешки крака.

Ханс Кристиан е единствено дете на баща си и двамата са много близки. Те споделят любовта си към литературата, извън която остава майка му, която е необразована, практична и суеверна. Бащата на Андерсен му чете пиеси, басните на Лафонтен и „Приказки от 1001 нощ”. Изработва му панорами, театри и релефни картинки.

„В най-ранните ми спомени четенето беше единственото ми и любимо  забавление… Баща ми много обичаше да чете и имаше няколко книги, които аз поглъщах. Никога не играех с други момчета, винаги бях сам.”

Един от най-значимите ритуали за Андерсен е слушането на народни приказки. Това е десетилетието, през което Братя Грим събират разкази от немските селяни, тъй като са наясно, че разказната традиция отмира. Андерсен слуша датски народни приказки в дома за душевно болни, където баба му работи. Там се събират за подслон и бедни жени от селата. Техните истории включват северни герои като ледени девойки и тролове, водният дух, живеещ в реката на Оденсе, както и множество вещици, войници и принцеси, които след тридесет години ще влязат в първите му публикувани приказки. Той е любимец на бедните жени от приюта. Забавлява ги, като им рисува по стените на стаята, а те в замяна му разказват приказки. „Историите на тези жени ме плашеха толкова много, че когато се стъмнеше, едвам се осмелявах да изляза от къщата.”

Ето още какво казва великият писател в писмо от 1834 г: „Всеки герой е взет от живота; всеки един от тях; нито един не е измислен. Познавам ги и ги познавах – всеки един от тях.”

Най-добре познатите му автопортрети, оригинални, строги, духовно верни, са в приказките му. Той е триумфиращото грозно пате, вярната малка русалка, храбрият оловен войник, бедната кибритопродавачка. Това са героите и приказките, които правят Андерсен известен и му определят място в литературната история като един от най-великите и оригинални европейски писатели.

Източник: „Hans Christian Andersen: The Life of a Storyteller”, Джаки Вулшлегер