Приказки от Скандинавия

За нас, южняците, Скандинавският север винаги е бил изпълнен с чудеса. Нашите блянове по „инаквото“ са изградили кула, която е копнеж по това, което ни липсва. Кулата е абсолютно въображаема, но никак не се влияе от сверяване с реалността и не се променя дори от сериозни аргументи.

Поне хиляда години представата ни за Севера се е градила от магнетично му излъчване и подредбата на неговата особена образност и идеи. Ерозиралите плата, замръзналите езера, ледниците и вулканите, безбрежните пусти простори ни изваждат от нещата, с които сме свикнали. Те са деца на студа, изваяни са от студа и живеят в пълна хармония с него. И няма никакво значение, че според науката Исландия съвсем не е студена страна, а Дания не се различава много от редица европейски крайбрежни области. Белотата сякаш е навсякъде, тя е свързана в нашите мечти с голямата тема за светлината. Северните сияния и среднощното слънце… реалността се разцепва, става мистична, магична.

Не е никак чудно, че усещането за Скандинавия е построено върху вселена от митове, магии, легенди и приказки.

„В началото имало само зейнала пропаст. Много векове, преди да бъде сътворена земята, бил направен Мъглявият свят, а в средата му има извор и оттам изтичат реките. Първо обаче е имало един свят на юг, който се казвал Муспел; той е светъл и горещ. В този край пламтят огньове и той е непроходим за чуждоземците, чиято родина не е там… там се образувало същество, подобно на човек. То било наречено Юмир. От него са произлезли родовете на скрежните великани.“

(„Прозаична Еда“, Снори Стурлусон)

Скандинавия  цялата е населена от джуджета, тролове, домашни духове, наречени Томте и Нисе. Руни, валкирии, саги, викинги… Никой не остава безразличен към звученето на тези тайнствени думи. Нищо, че руните не са по-тайнствени от която и да било друга азбука, че сагите са просто исторически романи, а викингите са били, преди всичко, изключително надарени търговци. На един камък в Швеция от късния седми век, четем: „Тук е тайната среща на руните – тук скрих магични руни, недосегаеми за зли магии. По силата на тяхната магия, който унищожи паметника ще умре в изгнание.“ А великият викингски скалд (бард) и воин-магьосник Егил Скалагримсон все още пее:

„Тъй нареждаше моята майка:

за мен е трябвало да купят

кораб и стройни гребла,

за да заживея като викинг –

застанал на носа,

да водя кораба си бърз,

към залива да търсим път

и който ни пресрещне да съсичам.“

(сл.ок. 930 г. сл. Хр.)

Истината е, че скандинавците са твърде чувствителни към неизразимото, неизказаното, тайнственото в човека. Отнасят се твърде сериозно към сложността на човешката личност. Заради това творчеството, което създават, нерядко е двусмислено и с възможност за много тълкувания.

„Само за един автор не можех да зная със сигурност, какво ще ми поднесе и това беше Андерсен. Той можеше да плаши, натъжава, интригува и радва, но най-ужасното беше, че никога не можеше да се предвиди дали приказките му ще свършат щастливо или не. А дори и щастливият им финал някак не идваше даром, а трябваше да се изстрада докрай.“ – пише Кристин Димитрова.

Подсъзнанието ни е решило да зареди Скандинавия с образи, които имат огромно обаяние. Ние се опитваме да ги обяздим на гърба на Мортен, гъсока на Нилс Холгерсон. А майката на Нилс – Селма Лагерльоф –  е първият автор от Швеция, който получава Нобелова награда (нищо, че наградата се дава от шведската академия). И първата жена в света. Получава я „за нейния благороден идеализъм и за богатството на фантазията й…“.

„През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“ – казва Селма Лагерльоф.

Ние леко полагаме Нилс върху дюшече от душата ни и продължаваме да обикаляме по необятните пътища и небеса на Севера… За да достигнем до „домакинята от Далагатан“ и нейните Пипи, Карлсон, Емил, Роня, Брит-Мари и Братята с лъвски сърца.

“Разполагахме с две неща, които направиха детството ни такова, каквото беше – сигурност и свобода. Чувствахме се защитени при тези родители, които толкова си помагаха и винаги имаха време за нас, когато се нуждаехме от тях, но през останалото време ни оставяха свободни и безгрижни… Не вярвам, че съзнателно пиша книгите си така, та да правя децата щастливи. Пиша така, защото съм израснала в свят на щастие.“ – споделя Астрид Линдгрен.

Дори възможността една детска писателка да свали с влиянието си цяло правителство (острата позицията в статии на Астрид Линдгрен спомагат за падането на едно правителство на социалдемократите), говори и за най-актуалният етап в развитието на скандинавския мит – социалния рай. Разбира се, социалната действителност на Севера, която води началото си от тъмната нощ на времето и която се дължи на исторически, географски и климатични причини, е създала този модел на колективен живот. Но кой се вглежда в конкретните етнографски, социологически и политически причини? Вглеждането просто не се получава, при условие че цялото ни същество иска да се наслаждава на Уединената цветуща долина и семейството на Муминтрол, мама Муминка, татко Мумин и малката Мю.

„Ще разкажа, че мечтата е по-важна от действителността.

Снусмумрик е този, който им казва истината, и е единственият, който остава за да посрещне семейството, когато се върнат. Хомсчето Тофт е мечтателят, който търси сигурност и приемственост в идеята за семейството. Мюмлата е глезлата, която се възползва от любезността и щедростта на семейството. Филифьонката ги търси в неосъзнатия ужас от самоналожената изолация и себеизчерпване. Старчето мечтае за тях като въплъщение на свободата и простотата – авантюристичен излет до корените му в детството.“ – разсъждава Туве Янсон за детската си книга „В края на ноември“.

Северът е картина. Реална и бленувана картина, на която горите се сливат със замръзналите езера и небето слиза толкова ниско до хората, че ти се струва лесно да се качиш отгоре. Притегателната сила на Скандинавия се дължи на това, че умее да бъде харесвана въпреки логиката, която казва, че навън е тъмно, студено. Умее да извиква към живот най-фантастичните човешки желания. Да предизвиква безпрекословно въображението. И ние, южняците, тръгваме по безкрайния път, започващ от прага ни, за да открием нашата Средна земя…

Автор: Весела Фламбурари

За всички, които се питат, как децата да започнат да четат повече… За тях формулирах моите три закона на детското четене. Законите не са абсолютни аксиоми, но дават пълна гаранция за успешно влюбване на децата в четенето. Абсолютно сигурно! 

Трите закона на детското четене

(формулирани от Весела Фламбурари) 

1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.

2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава… тоест, толкова повече ще чете.

3. Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги, когато е възможно. Дори, когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.