“Повелителят на мухите” – кой ще спаси възрастните

В рубриката “Времевърт” връщаме възрастните в света на класическите детски книги и открехваме вратите му за децата. Няколко дни преди Хелоуин избрахме да ви припомним  “Повелителят на мухите”, която не е типична хелоуинска история, но е плашеща по много по-реален начин. Своите впечатления от класиката на Уилям Голдинг споделя редакторът в изд. Сиела Рия Найденова, от която научихме, че в скоро време ще се появи ново българско издание на книгата.

В Седмицата на книгите на ужаса Вси светии наближава, по тротоарите пред магазините за цвета светят в оранжево най-различни по размер и форма тикви, в очакване да бъдат превърнати във фенери, а тъмният ъгъл на библиотеката, където държим онези книги, които ни карат да се чувстваме малко неудобно, дори когато стоят прилежно затворени, с шарено гръбче обърнато към стаята, ни призовава все по-силно. Темата, по която трябваше да пиша, е най-любима (или най-омразна) детска книга и, ако трябва да отговоря честно и с ръка на сърцето, тази, която в крайна сметка избрах, под влияние на мрачния есенен дух, е по малко и от двете. Най-омразна, защото тя не е приятна книга, не е книга, която те гали по главата и ти обещава, че всичко ще бъде наред. Не е и книга, която оставя много на въображението. Най-обичана, защото винаги ще съм благодарна, че тази книга ме намери.

„Повелителят на мухите“ детска книга ли е всъщност? Не знам. Героите са деца, запратени сами на далечен остров по средата на ядрена война в света, от който идват. Но книгата е забранявана дълго време – и продължава да бъде забранявана – от библиотечни асоциации, учители по литература, министри на образованието, местни читалища, културни дейци и родители по цял свят. На някои места е учена в училище, на други – е прибирана в секцията „За възрастни“ и изваждането ѝ оттам означава забъркване в неприятности.

Наскоро ми се наложи да препрочета „Повелителят на мухите“. Казвам „наложи“ не защото имам проблем с препрочитането – дори напротив, когато препрочитам, избирам за препрочитане най-дебелите книги, които мога да намеря, за да имам чувството, че препрочитането се случва качествено, като хората. Не бях чела „Повелителят на мухите“ за втори път, откакто я четох веднъж преди години, по една ясна причина – най-известният роман на Голдинг остави толкова ярък спомен за преживяването, за героите си, който ме уплаши до смърт и който не е избледнял дори след толкова време. Така че аз просто нямах нуждата да го препрочитам.

Покрай работа обаче трябваше да се върна отново на Острова на изгубените момчета, толкова различен от приказното място на Питър Пан, където най-голямата заплаха се крие в един крокодил с часовник в стомаха и един наконтен пират. Но Питър Пан се плаши от външния свят, извън неговия остров, защото той означава други очаквания, нечии чужди правила, означава да пораснеш. Докато изгубените момчета-хористи на Джак Меридю, малките деца, мистичният Саймън, възпитаният, умерен Ралф и верният до смърт Прасчо се страхуват от нещо съвсем друго, което порастването няма да поправи. „Има ли възрастни — има ли някакви големи с вас?“ – пита морският офицер, който отвежда децата от острова в края. Чуждите правила и очаквания на света на възрастните са дошли с децата на острова, но не са могли да спечелят в битката срещу най-дълбоката, тъмна природа.

Към новото издание, което четох, имаше предговор от Стивън Кинг. Имаше смисъл – една от класиките за разпада на обществото, един от най-популярните хорър автори в света – макар да не мислех, че предговорът ще успее да ме уплаши повече, отколкото вече бях от самата книга, той казва нещо много вярно.

„Един ден, след като бях прекарал двайсет минути в това да вадя книги от рафтовете, надписани „За млади читатели“, и да ги връщам по местата им, библиотекарката ме попита какъв тип книга търся – разказва Стивън Кинг. – Помислих по въпроса. След това зададох въпроса – може би по случайност, може би по божествено провидение – който отключи остатъка от живота ми.

– Имате ли истории за това какви са децата наистина?“

В този смисъл „Повелителят на мухите“ е най-детската от всички книги – тя показва какви са децата наистина. Децата могат да бъдат добри, възпитани и силни като Ралф, но дори самият той усеща това, че е опитомен от цивилизацията – защото освен всичко това може да бъде и див, брутален, кръвожаден и жесток. Когато самолетът им катастрофира на самотен остров, единствените оцелели са малка група момчета. Първоначалните им опити да намерят помощ от цивилизования свят и правилата, които си измислят, за да оцелеят, бързо се разтапят в бруталност, жестокост и диващина. Една раковина, един огън и една рутина стоят от едната страна в тази „игра на война“, както я нарича спасителният, но наивен морски офицер. От другата са чифт счупени очила, набита на пръчка свинска глава и двойно заострен кол.

„Повелителят на мухите“ е роман за загубата на невинността и читателят губи и част от своята невинност, докато го прочете. В другите книги децата са добри и умни, талантливи, гении, застъпват се за важното и светлото. Човек може лесно да бъде подлъган, че е такъв – защото иска да си мисли, че е такъв, но Голдинг не му позволява.

„Няма убити, надявам се? Трупове?“

„Играем и се забавляваме, а?“,

„Струва ми се, че група английски момчета биха могли да се представят малко по-добре.“

„Така беше отначало.“

„Тогава бяхме заедно.“

Цитирам по памет по-късен анализ на романа: „Възрастните спасяват децата, но кой ще спаси възрастните.“

Не пропускайте да проследите ревюта за други златни детско-юношески книги в рубриката “Времевърт”.