Гущерини, болонки и пожарникари в театъра на Велизар Николов
Римуваната поезия е едно от вълшебните неща, с които можем да запознаем децата си още от люлката. Поезия като тази тренира концентрацията (проследяване върху коя от думите пада акцентът и кога ще дойде подобната й) и чувството за ритъм (заради еднаквия брой срички в римуваните редове), обучава неусетно на езикова структура и подредба на думите. Ако трябва да бъдем конкретни и говорим за лириката за деца, то няма как да не отбележим колко игрива, разтоварваща и податлива на драматизация е тя. С оглед на всичко изброено, за мен е непонятно защо толкова малко съвременни детски книги в мерена реч получават полагаемото внимание.
„Децата на кактуса“ от Велизар Николов и Росица Ячкова (изд. „Жанет 45“) е сред онези стихосбирки, които заслужават повече верни (по)читатели. Освен умна и проникновена, тя е и извънредно любопитна с нестандартното си оформление. Корицата й е четирикрилна и изрисувана така, че при отварянето й читателят да се изправи пред две спуснати театрални завеси. Повдигайки завесите, той се натъква и на цяла трупа пъстри, чудати и весели образи. При това не какви да е.
Драго ми е да срещам книги, илюстрирани с рядко срещани техники. Харесва ми замисълът на бродираните картинки в „Иван Глупака“ , интригуват ме хартиените шедьоври на Капка Кънева. Илюстрациите на Росица Ячкова ми доставят голямо удоволствие, защото представляват колажи, изработени от различни материали – хартии, прежда, листа, перца. Малки, невзрачни остатъци от бита и живота, одухотворени от погледа на твореца, съзрял техния особен смисъл. Същото мога да кажа и за самите стихотворения.
Книгата на Велизар Николов:
– гъмжи от хора с различни професии – кантонери, моряци, поети, балерини, пожарникари, водолази, изобретатели;
– ръмжи с гласовете на няколко породи кучета – пекинез, санбернар, дакел, булдог, болонка, пудел, шнауцер, помияр.
Произведенията му, вярвам, ще се харесат и на малки, и на големи – малките ще се увлекат от мелодичността на текста и от пира за сетивата, който представляват илюстрациите, а големите ще се замислят за важните послания зад наглед безгрижно нахвърлените редове. Струва ми се хубаво, че стихотворенията в „Децата на кактуса“ не звучат детски и не засягат теми, близки до опита на децата – никога не са ми се нравили онези съвсем опростени куплети, където родителят-разказвач наднича изотгоре и обещава да подреди собственоръчно света. Николовите стихотворения са в рима, но не са римушки, не са залъгалки! Те са си те – и нямат претенцията да бъдат и дават нещо определено.
Зрелият прочит на възрастния ще долови още много фини нюанси, нежни и ефимерни образи – небесното дърво от дим; преместването на скалата прашинка по прашинка; коня, поскубващ своята сянка с бърни. Но онова, което наистина остава – и се утаява в душата, и се задържа в мислите – е светлината, разсейваща всяко черногледство:
„Картофът под пръстта е корен,/мечтаещ в мрака. Затова/мълчи, не се показва горе/картофената му глава./Нали на себе си е верен,/за себе си е измечтал/свят, който да е вънка черен,/а вътре – като него бял…“
Вземете книгата с код с кауза DK19 от Ozone.bg. Когато купувате книги с този код, вие подкрепяте насърчаването на детското четене в България.