Няколко думи за любимите баби

Бабите могат да бъдат прегърбени старици, кретащи с мъка по пътя си. Мърморещи жени, които ценят тишината и реда в домовете си повече от всичко. Или – напротив, вечно усмихнати и ведри, готови да разрешат каквото и да е на внуците си. Лежерни и усмихнати на сладка раздумка в кафенето. Загорели от прежурящото слънце и работата в градината…

Бабите могат да бъдат всичко това – или нещо съвсем друго!

Две различни, но еднакво любящи баби си има и момиченцето в „Бабите. Всяка по своя си начин“ от Беа Табоада (изд. „Сиела“). Едната, маминка Хуана, живее на село, може да шие и преправя дрехи и да готви засукани ястия и десерти. Другата, баба Лола, е в свои води в центъра на града, посещава изложби и модни магазини. Едната се разхожда из природата, отбира билките от тревите и познава цялото село. Другата е почитател на пътешествията по света, събирането на снимки и картички. И двете обаче имат много, на което да научат внучката си.

„Не съм сигурна, когато остарея, на коя от двете ми се ще да приличам – на баба или на маминка. Не съм сигурна дали ще пиша истории или ще плета шалове. (…) Но искам да бъда смела като баба и решителна като маминка.“

Момиченцето прави емпанади, изпробва чудати рокли и обувки, слага ролки в косите си. Но най-важното – маминка Хуана и баба Лола споделят с детето един отминал свят, който е все още жив в спомените им – „всяка по своя си начин“. Ние сме такива, каквито сме, заради всичко, случило се на нашите родители и прародители. Момичетата избираме образованието си и вземаме свободни решения, защото някога преди отделни жени са се осмелили да учат, работят и пътуват. Наслаждаваме се на същите бухтички и печено пиле като от детството на родителите ни, защото много баби и прабаби са посветили вниманието си на децата и са им предали уменията си.

Това е и най-важната роля на старите хора в живота на всяко дете. Те са връзката с миналото, смисълът и причината зад съществуването му. Бабите обичат да глезят, да нарушават правилата, касаещи внуците, да угаждат или в страха си да забраняват обикновени неща. Най-съществената им задача обаче е именно споделянето на спомени и предаването на опит.

Книгата е с голям формат и здрави, твърди корици, с едър шрифт, така че всяка баба може да я чете на глас, независимо дали очилата са под ръка. Илюстрациите на Вив Кембъл са забавни и в меки цветове, ала улавят добре характерите на героите. А Мария Донева може да е майстор в превода (и писането) на мерена реч, но ви уверявам, че работата й по адаптацията на текста в „Бабите. Всяка по своя си начин“ също е безупречна.

Бабите ни може и да забравят, да разказват едни и същи истории всеки път. Да изглеждат трогателно смешни в опитите си да боравят с модерен телефон или компютър. Да разпитват с ненужни подробности и да дават досадни съвети. Но вътре в тях, под набръчканата кожа и белите/боядисаните коси, се крие все същото младежко желание за спонтанност и веселие, сковано от  годините и благоприличието. Затова не ги съдете строго, а си хапнете с тях от калоричния, вкусен домашен сладкиш и разлистете заедно старите албуми с черно-бели фотографии. И ще чуете тяхното  „По мое време…“.

„Вече е ваш ред да опознаете по-добре собствената си баба.“