Мумини в края на ноември…
Книгата на Туве Янсон „В края на ноември“ (изд. „Дамян Яков“) е една от най-тъжните книги в муминтролската поредица, поне за мен. Тъжна, защото мумините ги няма, а всички внезапно изпитват непреодолимото желание да ги видят, да поговорят с тях и да се потопят в уюта на щастието им.
През ноември се случва нещо странно… С настъпването на есента Филифьонката, хемулът, хомсчето и Старчето изпадат (всеки по своему) в меланхолично настроение. Те правят равносметка на изминалото време, търсят сред спомените си щастливи мигове или мечтаят за спокойствие и ведрина, каквито не успяват да получат от ежедневието си:
– Филифьонката, вманиачена в почистването, преразглежда целия си живот и изпада във временна неспособност да подрежда заради един инцидент с покрив и фини чорапи, който едва не й коства живота. „Прогледнала“ за смисъла на нещата (макар и само временно), тя стяга своя куфар, грабва порцелановата ваза и се отправя на път…
– Хемулът пък осъзнава, че всеки ден той не е с нищо по-различен от един хемул, който премества разни неща от едно място на друго и дава наставления кое как да бъде, но всъщност не върши нищо смислено. Ровейки в спомените си, пред него изплува приятната картина на една южна стая, в която се буди сутрин с весело настроение. Воден от тези приятни чувства, хемулът грабва четката си за зъби и потегля…
– Хомсчето е мечтател. То живее в лодката на хемула, свито на кълбо в навитото въже и най-много от всичко обича да си представя нещата от живота. Водеща картина в съзнанието му е посещението на Муминската долина и срещата му с мама Муминка. Затова един ден то просто взема решение да почука на вратата и да се представи…
– Старчето е толкова ужасно стар, че вечно забравя. Най-хубавият момент е, когато забравя собственото си име. Отегчен от роднините си и от всички безсмислени разговори, от всички ненужни неща, които се очаква да помни, Старчето будува и чака. Спохождайки го призори, желанието да посети една долина е толкова силно, че му трябва време да се подготви и да забрави всичко излишно.
Четиримата герои се озовават почти по едно и също време в Муминската къща, подтикнати от желанието си да видят мама Муминка и татко Мумин. Семейството обаче е изчезнало! Мебелите са покрити, всичко е прашно, а къщата е студена и не ухае на кафе. Разочаровани от липсата на семейството, героите се опитват да поддържат живота в къщата такъв, какъвто си мислят, че трябва да бъде, но…може ли някой да се сравнява с добрите, позитивни, весели и разпръскващи обич мумини?
В дългото си чакане Филифьонката, Хемулът, хомсчето Тофт и Старчето се оказват редом с Мюмлата и Снусмумрик. Те също се завръщат в долината, водени от свои си желания и цели. Всички герои присъстват на тържеството, организирано в чест на Прадядото, наслаждават се на театъра на сенките на Филифьонката и на танца на мюмлата, похапват от костура на Старчето и се наслаждават на песните на Снусмумрик. Но… „В края на ноември“ всички се отправят натам, където трябва да бъдат. Защото през есента всеки трябва да направи своя избор дали ще натрупа запасите си и ще се скрие на топло или ще поеме на път. И важното е да бъде направен изборът, докато е време. А онези, които истински жадуват нещо и имат търпението да го дочакат, ще успеят да слязат на брега, да поемат въжето на лодката и да се срещнат с мумините.