Момо или защо не трябва да бъдем времеспестители

Обзалагам се, че всеки ден ви подканват да побързате – да не закъснеете за училище, за кино, за зъболекар. Не стига това ами и родителите често са много заети – все бързат, закъсняват, вършат по 3-4 неща едновременно. И при всичкото това бързане рядко имаме време един за друг – да си поговорим без да бързаме, да се изслушаме, да поиграем заедно. А защо е така? Виновни сме най-вече самите ние, а също и времекрадците от романа за деца „Момо” (изд. Дамян Яков) на немския автор Михаел Енде. Времекрадци?!? Добре, нека започна от самото начало!

Един ден в стария амфитеатър в покрайнините на един града се появява малко момиче на име Момо. Тя няма родители, облечена е с възголемичко мъжко сако и е изключително самостоятелна и независима. Първоначално подозрителните жители на градчето решават искат да я прогонят, но после решават да се погрижат за нея. Подреждат й скромна стаичка в амфитеатъра и всеки ден й носят по нещо за храна.

Скоро там става любимо място за игра на децата още повече че в присъствието на Момо игрите им спорят повече. Възрастните също обичат да идват при момиченцето, защото тя има една рядко срещана дарба.

Да не би да може да лети? Или да прави някакви могъщи магии? Не познахте. Дарбата й е да изслушва хората. Вероятно си мислите: „Това не е никаква дарба и всеки го може.” Никак, ама никак не сте прави! Момо е изключително търпелив, внимателен и ненатрапчив слушател, а точно от това има нужда човек, за да чуе и даде израз на най-дълбоките си мисли.

Всичко това е твърде хубаво, за да продължава и внезапно из града плъзват сивите господа. Всичко у тях е пепелно сиво – колите, дрехите, куфарчетата, гласовете и неизменните им пури. Тези неприятни господа са служители на Времеспестовната каса и опитват да обсебят времето на всички хора. Силата им идва от доброволното съгласие на хората да им дадат времето си като времеспестяват от „ненужни” дейности като срещи с приятели, грижи за родителите, кино, четене на книги, игри с децата им и т.н. Така колкото повече време пестят, толкова по-малко време имат, което ги кара да пестят още повече. Хванати в този порочен кръг те позволят животът им да се управляват от сивите господа.

Единствено Момо ще се окаже имунизирана срещу предложенията им и ще трябва да върне на хората откраднатото време. С помощта на една доста особена костенурка тя ще попадне при майстор Секундус Минутус Хора в Къщата-никъде на Улица-никога. Майстор Хора разпределя на всеки човек времето, което му е отредено да изживее. Сивчовците искат да стигнат до него и да получат наготово цялото време.

Сами виждате колко много е заложено на карта, а Момо е просто едно момиченце макар и доста необикновено. Михаел Енде е несъмнен майстор и ще оставя на него да ви преведе до края на историята.

„Момо” е една от най-великолепните детски книги, които съм чела, а Енде се превърна в един от любимите ми детски писатели. Неудържимото му въображение ми напомня за Джани Родари. Историите му са едновременно достатъчно динамични и задълбочени, а идеите му лесно преминават отвъд света на децата и притеглят читатели от различни възрасти да се потопят в страниците, увлечени и забравили да пестят времето си. Особената атмосфера на книгата ще ви владее дълго и известно време няма да се държите като времеспестители.

Ревюта на още книги от Михаел Енде: „Училище за вълшебства без край”, „Сатанархеолъжалкохолистичният пунш на желанията”, „Джим Копчето и Лукас Машиниста” и „Джим Копчето и Страшните 13”.

 Автор: Лора Филипова