“Въпросът за Моцарт” или как да съхраним човечността

Още в първия момент, когато прочетох заглавията на двете новели, събрани от издателство Фют в една книга, намерих за себе си връзка между тях още преди да знам, че са обединени от темата за войната. Образът на еднорога – вълшебно създание, въплъщение на чистота и добра магическа сила, което носи вдъхновение само на избрани, ми се струва близък до този на Моцарт – единствен по рода си гений, носител на безсмъртна музика. Но в новелата “Въпросът за Моцарт” музиката е принудена да съжителства с невъобразимо зло.

“За мен най-натрапчивата представа за концентрационните лагери идва не от литературата или киното, а от музиката. ” – пише Майкъл Морпурго в послеслова към новелата.

Нацистите отделяли музикантите и ги принуждавали да свирят в оркестри. Трудно е да си представим нагласата на умовете зад такова извратено хрумване. Новопристигналите пленници били посрещани с музика – гротескна чудовищна подигравка, която обаче е имала и конкретна практическа цел. Вероятно нещастните обречени хора са си казвали, че не може да е толкова лошо на място, където звучи прекрасна музика.

Противоречието за музикантите е било трагично – любимото им изкуство, предназначено да въздига душите на слушателите към най-благородни висини, съпровождало смъртта на милиони човешки същества. В същото време свиренето в оркестъра им давало на тях самите много по-голям шанс да оцелеят. Дали са можели спокойно да слушат Моцарт в годините след освобождаването им?

Майкъл Морпурго предлага своя отговор чрез историята на цигуларя Паоло Леви, когото начинаещата журналистка Лесли в никакъв случай не трябва да пита защо не изпълнява произведения на Моцарт. Отговорът на незададения въпрос разкрива силата на съхранената човечност и необходимостта да си простиш, че си останал жив благодарение на музиката.

Магията на книгите променя живота на друг герой в сборника – осемгодишният Томас от “Вярвам в еднорози”. Той мрази да ходи на училище, защото често прави грешки в час и е обект на непрекъснати подигравки от своите съученици. Всичко, свързано с книгите и четенето, му е омразно и му напомня неуспехите в училище. Затова предложението на майка му да посети библиотеката в селото среща яростната му съпротива. Там, обаче, се запознава с новата библиотекарка, която чете приказки на децата в компанията на….вълшебен еднорог. Е, той, разбира се, е играчка, но наистина е вълшебен, защото когато децата застанат до него, смущението им изчезва и те започват да разказват истории почти толкова хубаво, колкото “Госпожицата с еднорога”, както наричат библиотекарката.

 “Вярвам в еднорози” е затрогваща история за вълнуващото запознанство с библиотеките, за онзи необикновен миг, в който книгите ти проговарят и стават много лична част от живота ти. И в двете новели Морпурго запознава малките читатели в подходяща и достъпна форма с ужасите на войната, като остава верен на посланието си, че красотата, изкуството и човечността са по-силни от разрушенията.

Не пропускайте да прочетете и ревютата за други книги на Майкъл Морпурго: “Боен кон”, “Слон в градината”, “Сянка”, “Пеперуденият лъв”, “Невероятната история на Адолфус Типс”, “Супер!”, “Костенурката Занзибар”, “Историята на редник Пийсфул” , “Каспар котешкият принц”, “Дневникът на Беки”.

Книгата е част от Месеца на Майкъл Морпурго, организиран от изд. “ФЮТ”. Научете повече за него и си спечелете пътуване до Лондон през юни 2016 г.!

Автор – Милена Златарова