След като с огромно задоволство научих за успеха на г-жа Лилия Стоилова, носител на първата Награда за иновативност в Седмицата на грамотността, връчвана от ELINET, се отправих на пътешествие към 63 ОУ “Христо Ботев”. Училището е разположено в Требич (квартал на София) и, честно казано, много ми бе любопитно да разбера как е възможно да се случи подобно чудо в покрайнините на столицата, които обикновено се характеризират с огромни дупки и ужасен пейзаж.
Пристигането ми в училището бе първата голяма изненада. Двор, пълен с цветя. Спретнати деца с униформи. Навсякъде изложби на детски рисунки. Дори сандъчета в коридорите, облепени с декупажна хартия, излъчващи радост!. Втората (очаквана) изненада бе г-жа Стоилова – млада дама на 26 години с лъчезарна усмивка и едно толкова спокойно излъчване, че чак да ти се прииска да се върнеш на учебната скамейка… Ето какво ми разказа тя:
Вал Стоева.: От колко години сте учител?
Лилия Стоилова: Тази година ми е трета. Поех децата от втори клас 🙂
В.С.: В последните дни на август научавате, че проектът Ви “Граматика на пътя” е номиниран за първата Награда за иновативност в Седмицата на грамотността. Как се почувствахте?
Л.С.: Заля ме еуфория. Разработих проекта, за да играем с децата и изобщо не съм помисляла, че може да се стигне до такива мащаби, каквито в крайна сметка се постигнаха.
В.С.: Как Ви хрумна самата идея за “Граматика на пътя”? Звучи много интересно…
Л.С.: Това са двете проблемни области – граматиката, книжовната норма и правилата за движение по пътищата. В начален етап на образование децата имат задължително обучение по безопасност на движение по пътищата, в което коментираме пътните знаци и въпреки това имаме проблеми с различаването им. Това ми беше мотивът – двете най-трудни и най-важни неща да ги слеем така, че децата да играят с тях. И двете неща не са нови за тях – нито книжовната норма, нито знаците за движение по пътищата, – затова се искаше да манипулират с познато съдържание заедно с родителите си. Тъй като сме в четвърти клас и това е последната ни година заедно, ми се искаше да направим нещо, в което и родителите да участват.
В.С.: А те как се справиха с граматиката? 🙂
Л.С.: Децата или родителите? 🙂 Това е труден въпрос, защото първоначално идеята ми бе да участва само моят клас, но в крайна сметка се включи цялото училище. Нямам конкретни наблюдения, защото трябваше да бъда навсякъде, където имат нужда от мен. Но родителите и децата бяха направили уникални неща: например имаше табела, на която бе написано: “Телефонът ми се ъпгрейдва”, после “ъпгрейдва” бе задраскано и написано “актуализира”. В първи клас, в който децата още не са ограмотени, имаше много добре направени знаци. Например при правилото “Задължително се слага точка в края на изречението.”, бяха нарисувани животни (кучето играе с котката, която играе с топката), а в края на изречението имаше и точка 🙂 Имаше наистина добри идеи, затова подозирам, че родителите са се включили активно.
В.С.: Доколкото разбрах, идеята е била да пресичат улиците, ако знаят правилата. Така ли е?
Л.С.: Не. Основната идея беше да манипулират с пътните знаци и книжовната норма. След това се преоблякохме като граматически полицаи. Имахме си анкета, взехме стоп-палки и с тях спирахме пешеходци, шофьори, велосипедисти. Задавахме им въпроси доколко те познават книжовната норма. Тези, които отговаряха правилно, получаваха картичка с поздравления, а другите, дали грешен отговор – картичка с правилото и пожелание да си го научат.
В.С.: В този случай как се движеше статистиката – повече верни или повече грешни отговори получихте?
Л.С.: Мисля, че се разделиха поравно верните и грешните отговори. Имаше доста хора, които се затрудняваха на въпроси от типа: “Колко букви има в българската азбука?”
В.С.: На какво се дължи това според Вас? Дали на факта, че сме възрастни и сме забравили или по-скоро е заради начина, по който са ни обучавали – не чрез игра?
Л.С.: Не съм сигурна дали играта е най-добрият начин за всякакво обучение. Определено това се дължи на лична незаинтересованост, на липса на ценност. Често ми се случва в социалните мрежи, които са модерни в момента, да правя забележки на моите ученици, че не пишат правилно тази или онази дума. Обаче пренасям това и върху приятелите ми и те ми се сърдят: “Какво толкова? Нали разбираш какво пиша?”. Но това ли е най-важното – просто да те разберат?
В.С.: На какво искате да научите и на какво научихте за тези години учениците си? Какво искате да постигнат те оттук нататък?
Л.С.: Това, на което ги научих и с което се гордея, е, че те станаха една общност. Те са голям клас – 28 деца – и бе голямо предизвикателство да ги оформя като общност. Имат умения за съвместна работа, имат умения и за индивидуална работа. И се надявам да са запазили ценността към езика, защото много го обичам – езикът и историята са двете неща, които най-много исках да им дам, да събудя най-силна любов към тях. Много се надявам да го носят. Резултатите ни са добри, което би говорило, че засега се справяме. Ще видим в края на годината…
В.С.: Нека да попитам и за книгите… Имате ли часове по четене? Какво четете в часовете по извънкласно четене? Какво предпочитате Вие – да вървите по учебните списъци или по-скоро оставяте децата сами да направят своя избор?
Л.С.: Не предпочитам учебните списъци. Вървим по тях, когато някой не е донесъл нещо свое и по-интересно. Когато някой е донесъл нещо свое, работим по него. Днес например работихме по “Барон Мюнхаузен” – тук имаше четири деца, които бяха донесли книжката и разказваха на другите, които не я бяха чели… Нея я има в задължителното съдържание по литература, но аз си позволих да я взема, защото децата сами са проявили желание. Съчетавам методите, защото всяка крайност е вредна. Не ги лишавам от възможността да донесат своя книжка – даже имаме библиотека в класната стая. В читанката също има много добри произведения…
В.С.: Въпросът дали се придържате строго само към учебните списъци или им давате право на избор, е провокиран от личните ми наблюдения, че ако на децата не се дава свобода на избора, те отказват да четат изобщо…
Л.С.: Абсолютно. Те се отвращават от четенето. Даже сега, в последните седмици, съм им казала, че всеки понеделник ще ги питам какво са чели предишната седмица. Обявила съм, че дори не искам да са детски книжки – може да е списание с научнопопулярна тематика например. Просто искам нещо да си видял – нещо различно от това, което е в читанката или в учебника по “Човекът и обществото”…
В.С.: Така ли се изгражда добрата функционална грамотност?
Л.С.: Надявам се, това е експеримент за мен все още.
В.С.: Какво е отношението Ви към електронните книги и воъбще към дигиталните източници на информация? Много възрастни, дори много добри учители казват, че това не е четене. Знаем, че сега дори забраниха употребата на телефони в училище…
Л.С.: Аз съм против забраната на телефоните в училище. Смятам, че това е най-лесният начин да си скрием ръцете в джобовете и да не свършим работата. Защото наистина е много трудно да научиш детето да използва цялата налична техника по правилния начин. По-лесно е да му кажеш: “Не я ползвай!”
В.С.: Което обикновено не го спира, а напротив…
Л.С.: Така е. В нашето училище има много добра компютърна база и аз съм си наумила да направим в компютърния кабинет уроци по математика, защото има интернет класна стая, създадена от Института по математика. И не можеш да кажеш, че това не е четене – въпросът е, че в интернет пространството има много невярна информация, а те са още малки, за да го усетят. Нека да ползват интернет, но да им се подбират източниците заедно с възрастен… Децата редовно пишат доклади, разни бележки по уроците – нека им се подбира съдържанието, но защо да не го ползват? То е даденост, която ни е липсвала!
В.С.: Как протече заключителното събитие в Брюксел, на което бяхте наградени?
Л.С.: Това всъщност бе церемонията по закриването на Седмицата на грамотността 2015. Проведе се в един от централните театри и на събитието присъстваха много високопоставени гости. Всеки от тях излезе с реч колко е важна грамотността в Европа, защото се оказа, че не само нашето положение е такова. Подобно е в цяла Европа, а и в САЩ положението е същото – всеки пети американец има проблеми с четенето…
Трима бяхме претендентите за Наградата за иновативност – Испания, Финландия и ние. Гласуването се проведе на живо, в реално време, през телефоните на публиката. Резултатите се прожектираха на стената на секундата и беше много вълнуващо, защото виждахме как всеки глас вдига резултата. В крайна сметка решиха, че нашето събитие е най-атрактивно, иновативно.
В.С.: А имахте ли възможност да отговаряте на въпроси на публиката?
Л.С.: Не. Фокусът по-скоро бе върху високопоставените гости и върху техните изказвания за грамотността. Защото в крайна сметка по-важен е проблемът. А наградата за иновативност не е в центъра. В центъра е проблемът. Наградата е просто едно отличие, с което да покажеш, че все пак работата е свършена и тя е качествена.
Докато разговаряхме с г-жа Стоилова, целият клас се събра в класната стая. Дойде времето да разбера и другата гледна точка – на онези, към които всъщност е насочен проект “Граматика на пътя”…
За да бъде изпълнен проектът, първоначално се сформира организационен комитет, съставен от Боби, Кати, Зори и Румен.
- Боби е ангажиран да намери статистически данни относно проблема с неграмотността в България и Европа (с помощ на родител). Данните са изнесени пред всички присъстващи и пред родителите в деня на събитието.
- Кати трябва да изработи презентация, пълна със снимките на табели, послания и бележки, които се срещат по столичните улици и съдържат всякакъв вид грешки – граматични, стилистични…
- Зори отговаря за третата част – тя трябва да направи урок, в който да покаже на родителите и децата какво в крайна сметка се очаква да направят. С помощта на майка си младата дама разработва табло с четирите основни типа пътни знаци и идеи какво прави един забранителен знак, например.
- Румен изработва анкета и картички за шофьорите, които спират по пътя.
В.С.: Деца, беше ли ви интересна работата по проекта?
Много забавно беше!
В.С.: Как реагираха родителите ви? Помогнаха ли активно?
Да, много се зарадваха.
В.С.: Беше ли интересно самото провеждане на събитието?
Румен: Да, цялото събитие беше интересно.
Зори: Даже в последните дни поканихме хора, които да ни гледат репетициите и беше страшно забавно.
В.С.: Зори, имаше ли нещо при изработката на знаците, което ти беше трудно?
Зори: Не, всъщност задачите бяха лесни, за да могат всички да отговорят. Според мен всички се справиха.
В.С.: Кати, при събирането на тези странни бележки, пълни с грешки, какво ти направи впечатление?
Кати: Направи ми впечатление, че са много неграмотни. Например видяхме табела, на която пишеше “Паришка комуна”. А на къщата ми бе залепена табела, на която пишеше спортис – и “т”-то не беше изтрито, просто така си беше написано.
В.С.: А сега един въпрос към целия клас: защо е важно да бъдем грамотни? С какво ни помага това?
Ивайло: За да си намерим хубава работа, да имаме приятен живот…
Станислав: Да не ровим по кофите.
В.С.: Някой друг?
Ами то няма друго.
В.С.: Хм, не е ли важно, за да имаме добро самочувствие? Представяш ли си да не можеш да четеш текст изобщо? Знаете ли, че има хора, които не могат да четат до много напреднала възраст?
Има ли?
В.С.: Когато участвахте в проекта “Граматика на пътя”, кой момент ви се стори най-приятен?
Знаците. И като спирахме шофьорите…
В.С.: Когато спирахте колите и пешеходците, какво им казвахте?
Ами първо ги питахме дали можем да им зададем въпрос и да ги снимаме. Тези които се съгласяваха, ги питахме за граматичното правило. Ако даваха верен отговор, получаваха картичка с поздравление от “Граматика на пътя”. Но ако отговорът не беше правилен, давахме картичка с граматическото правило и пожелание другия път да са го научили.
В.С.: Смятате ли, че по този начин се учат по-лесно правилата за знаците и граматиката? Дали трябва този метод да се включи в учебниците?
Да, непременно. По-лесно се учи.
В.С.: Боби, как намери тази статистика за неграмотността?
Боби: Мама ми помогна донякъде да я намерим. Потърсих в интернет, събрах от много различни места и го оформих в едно цяло.
В.С.: Имаше ли нещо, което те изненада и не очакваше да видиш в резултатите?
Боби: Да. Че България е първа по неграмотност в целия Европейски съюз.
В.С.: Не те ли изненада фактът, че и в другите страни са доста неграмотни?
Боби: Да. А и някои държави изобщо не ги бях чувал 🙂
В.С.: Как според теб могат да се променят тези резултати?
Боби: Явно един човек да е неграмотен, това се дължи на лошо образование или на недостатъчна грижа на родителите това дете учи ли въобще или зяпа в облаците.
В.С.: Какво може да бъде решението да не бъдем неграмотни?
Ами на някои деца ученето не им е забавно и явно трябва да се направи по-забавно.
Л.С.: На вас скучно ли ви е?
Децата: Нее, но в другите училища не е така. Ние сега не говорим за нашето училище, а въобще… А има и деца, които изобщо не могат да се запишат на училище. На тези деца трябва да се помага, за да ходят на училище.
В.С.: Последен въпрос – кои са любимите ви книги?
“Орденът на асасините”, “Дневникът на един дръндьо”, “Карибски пирати”, “Доктор Дулитъл”, Библията, “Приключенията на барон Мюнхаузен”, “Пингвини в паника”, “Тримата мускетари”, “Приключенията на Лукчо”…
—
Благодарение на г-жа Стоилова, предлагаме на вниманието ви и презентацията на Кати за абсурдните табели и бележки с пожелание да не изпадате никога в подобна ситуация 😉
Интервюто взе: Вал Стоева
