Когато се закриват библиотеки, страдат най-уязвимите членове на обществото

Преди време в The Guardian бе публикувана статия от Даун Финч – детска писателка, библиотекарка, защитничка на библиотеките и попечител в британския Институт на библиотечните и информационни служители. Макар думите й да разкриват ситуацията с обществените библиотеки във Великобритания, те с още по-голяма сила важат за българските центрове за знания и информация, които често са оставени на произвола на нехаещи институции, а потърпевши са най-уязвимите. Позволяваме си да публикуваме превод на статията и да направим препратки към родните библиотеки:

„За много от нас библиотеката е източник на книги и информация. По същината си работата на библиотекаря е жизненонеобходима и това не бива да бъде забравяно. В библиотеките ни обаче се случва още нещо, което се отразява на библиотечните служители.

Дълго време работих в обществени библиотеки и по-голямата част от деня ми не преминаваше в подреждане на книги по лавиците (или в четене). Прекарвах еднакво време в общуване с хора и с печатни издания. Към работата в библиотека ме привлече страстта ми към книгите и четенето, но останах да работя заради съчувствието, вярата в човешките права и значението на социалната ангажираност. Работила съм във всякакви библиотеки – от големи градски до миниатюрни мобилни библиотеки. Общото между всички тях бе огромното им значение за най-уязвимите индивиди в общността.

Веднъж седмично мобилната ми библиотека спираше в малка селска общност, възникнала около автобусна спирка. Първите ми посетители за деня бяха три възрастни жени, които напускаха дома си единствено за посещение в библиотеката. Аз бях първият човек, с когото разговаряха за седмицата. Понякога бях единственият човек, с когото разговаряха цял месец. Слагах чайника и си бъбрехме.

Следващият посетител беше млада майка, потисната от новия си живот. „Вързана“ по цял ден у дома с бебето, посещението в библиотеката бе единственото събитие, което да разнообрази седмицата й. Неведнъж ми споделяше, че пристигането на библиомобила е единствената причина да стане от леглото. Библиотеката й даваше цел и заемането на любима книга, докато разговаря с някого, означаваше всичко за нея. Слагах чайника и си бъбрехме.

Около средата на следобеда идваше един вдовец, за да заеме голяма купчина книги. Беше ужасяващо самотен. Казваше, че просто му е приятно да слуша женски глас. Съпругата му му липсваше толкова много, че не можеше да понесе живота, без да чува гласа й. Слагах чайника и си бъбрехме.

Никой от тези хора не би си помислил да поиска регламентирани социални услуги, а тъжната истина е, че и едва ли биха получили, дори и да бяха кандидатствали. Те не смятаха, че имат проблеми с психичното здраве, но е много вероятно в някакъв момент от живота си мнозина от нас да имат нужда от подкрепа. Какви са възможностите?

В общността има само едно място, където човек може да получи неформална помощ, за да се справи с труден момент от живота си или да се ориентира във все по-стресиращия свят. И това е библиотеката.

През 2017 г. моята местна власт закри всички мобилни библиотеки с аргумента, че няма „съществено търсене“ и всички библиотечни служители в тях загубиха работата си.

Икономиите прибавят все по-проблематичен елемент в неформалната социална грижа. С орязването на общински услуги, се орязват и хората, които разчитат на тях. Така уязвими хора със сложно психично здраве и/или наркомании остават в безтегловност и на много места единствено библиотеката остава отворена за тях.

Една от библиотеките, в които работех, се намираше близо до дом за психично здраве, който бе затворен поради изместване на „грижата в общността“. Тези уязвими възрастни нямаше къде другаде да отидат през деня, затова идваха в библиотеката. Месец след затварянето на дома, колега беше намушкан в ръката от емоционално нестабилен бивш обитател на дома. Следващата понеделнишка сутрин тя отново бе на работа и планираше сесии за подкрепа за другите изгонени от дома, за да им помогне безопасно да се върнат в общността.

Всеки път, когато се съкращава услуга в общността, от обществената библиотека се очаква да обере луфта, но библиотечните служители получават малко или никакво обучение за това и собственото им психично здраве страда. Служителите са все по-малко, много от библиотеките се обслужват само от един библиотекар, докато собствените им мрежи за подкрепа вече не съществуват. Всеки ден с мен се свързват библиотечни работници на края на силите си, защото се опитват да помогнат на хората в тяхната общност, които са практически изоставени поради липса на социални грижи.

В имейл от библиотечен работник се разказваше: „Изтощена съм физически и психически от вършенето на работа, която се увеличава всеки месец. През изминалия месец бях нагрубена и имах пререкания с ползвател на библиотеката с такива психически проблеми, че се притеснявам за безопасността му. Иде ми да заплача и си търся друга работа. Гласът ни не се чува, поради страх, че ще загубим работата и пенсиите си.“ И това е само едно от писмата, които получавам всяка седмица.

Библиотечните служители тихомълком променят и спасяват животи всеки ден. Освен че осигуряват неформална помощ за психично здраве и подкрепа, те увеличават националното ниво на грамотност, подкрепят семействата и ги свързват с общността, за да ги направят по-силни и сплотени. Представете си каква би била общността Ви без тези библиотекари. За много хора те буквално са последната защита за психичното им здраве.

Загубили сме повече от 10000 библиотечни работници от 2005 г. насам и много работни места продължават да бъдат закривани. Стотици библиотеки преминават в ръцете на доброволци или остават без служители. Като нация ние не само обезкървяваме библиотеките, но и опитните хора, които работят в тях. Ако губим библиотечни работници, рискуваме да изоставим онези хора в общностите, които просто имат нужда да поговорят с някого, който не ги съди и може да им подаде ръка или просто да ги изслуша търпеливо. Формализирането на такава, някога неформална социална грижа, е скъпо, както и липсата на подкрепа за психичното здраве. Това ще ни струва доста повече, отколкото инвестициите в библиотечни работници.”

Ситуацията в България е сходна с тази във Великобритания. Единствената разлика е, че у нас има близо 3900 обществени библиотеки, които са оставени без книги, без добро заплащане на библиотечните служители и без обновяване на материалната база. Решенията се вземат от общински или министерски служители, които често нямат отношение към книгите и четенето, а това рефлектира и върху програмите за развитие на важните за общността центрове.

Често читалищните библиотеки в страната са убежища и за възрастните хора, и за децата – те посещават мъничкото книгохранилище, за да бъдат чути и да намерят човешко отношение. Библиотечните служители в България, дори и с по един екземпляр от съвременно и качествено издание, успяват да увлекат децата да четат, да трупат знания и да развиват своята грамотност, а и емпатия. Благодарение на тези смели служители, децата могат да растат в сравнително спокойна обстановка, която ги защитава от лудостите на забързаното ежедневие.

Когато библиотеките функционират успешно, те могат да допринесат за:

  • развитие на грамотността на децата и възрастните (програмите за бебета от 0 г. и деца, летните читални и клубовете за възрастни са идеален пример, който се среща в почти всяка българска библиотека)
  • ученето през целия живот (пример: програмите по компютърна и финансова грамотност, които предлагат редица библиотеки)
  • намаляване на безработицата (ако младежите и безработните могат да получат нови знания, по-лесно ще си намират работа и няма да са на социални помощи)
  • допринасяне за поддържането на добро психично здраве (много ог библиотекарите са обучени библиотерапевти, които подпомагат решаването на житейски тревоги чрез книгите)
  • намаляване на агресията и престъпността (макар да звучи нелогично, примерът за библиотечните паркове в Меделин е идеален пример за влиянието на библиотеките върху агресията и престъпността).

Инвестицията в българските библиотеки трябва да се случи тук и сега. И да бъде качествена, ако искаме държавата ни да просъществува и децата ни да могат да се гордеят с промените, които сме направили в тяхно име.