След като ни запозна с народната приказка, Весела Фламбурари ни поведе по стъпките на нейната сестра – литературната приказка. Научихте ли вече какво е авторовата приказка? Нека разберем какво още е подготвила за нас Весела…
Как точно се изгражда съвременната авторова приказка? Възможно ли е да открием нейния градеж?
„Ако притежаваме наука за фантазията, както притежаваме наука за логиката, тогава бихме разбулили тайните на изкуството да се измисля!
Изкуството как точно се пишат книгите все още не е открито. Но може би предстои да бъде намерено… Фрагментите от този род са нещо като литературни посеви. В тях могат да бъдат намерени и безплодни зърна, но какво значение има това, ако някое от зърната все пак покълне!“
– Написал го е Новалис, още в края на ХVІІІ век.
Кое е това зрънце, което покълва и от него се ражда приказка? Кои са тези модели, похвати, трикове, които сработват думите и образите така, че да се измайстори една фантастична история?
Нека разгледаме някои такива модели, предложени от Джани Родари. Родари ни въвлича в едно наблюдение върху човешкото съзнание. Ако хвърлим в съзнанието една дума, тя, също като камък в блато, произвежда вълни на ширина и в дълбочина, предизвиква безкрайна поредица от верижни реакции: звуци, спомени, асоциации. Това движение на вълната е свързано с опита на човека, с неговото несъзнавано. Всичко се усложнява и от дейността на разума, който пък не спира да приема, да отхвърля, да свързва, да отблъсква, да доизгражда и да руши.
Цялата тази сложна дейност се извършва по инерция. Според Джани Родари „историите се измислят, когато се гмурнеш под думите, в най-дълбоките води.“ Може да си мислим, че фантастичната тема се ражда от тази една единствена дума, попаднала случайно в съзнанието ни. Но Джани Родари твърди, че това е само привидност. Защото само с един електрод никога не прескача искра. Тази една дума трябва да срещне втора дума, която да я предизвика, да я накара да излезе от релсите на всекидневното си спокойствие. Втората дума трябва да накара първата да открие в себе си нови смислови възможности. Защото само там, където има борба, има и живот.
„Понятието е немислимо без своята противоположност. Не съществуват понятия сами по себе си. По правило винаги имаме работа с понятийни биноми“
— Паул Кле
А според Джани Родари, приказките и историите въобще възникват от „фантазийни биноми“. За да се получи нещо обаче, е нужно между двете думи да има контраст, дистанция, едната да е достатъчно чужда на другата. Само така фантазията се провокира, тръгва да търси фантастичната цялост и сходството, в които двата съвсем различни елемента биха могли да живеят заедно.
Ако изберем думата „куфар“ и думата „джунгла“, то този куфар, изведнъж изникнал от нищото в джунглата, започва да изглежда загадъчен и тайнствен. Виктор Шкловски сравнява този ефект (ефекта на учудняване) с ефекта в един от разказите на Толстой, когато авторът говори за един диван с думи, които би използвал човек, невиждал никога преди диван. Със същия ефект си служат клоуните в цирка и театъра.
Когато искаме да получим фантазиен бином, трябва да освободим думите в езиковия порядък по начин, различен от този, в който те се свързват в обикновената реч, да ги използваме извън обикновеното им значение.
Ако свържем думичките „куфар“ и „джунгла“ с предлог, можем да получим следното:
куфарът с джунглата
джунглата на куфара
джунглата в куфара и т.н.
Всеки от приготвените по този начин образи ни дава възможност да измислим конкретна фантастична ситуация. Например:
„На летището си стоеше малък куфар. Изглеждаше така, сякаш някой го бе забравил. Но точно в този момент куфарът не се чувстваше никак, ама никак забравен… Няколко полицаи се приближиха на прибежки и го отвориха. Но вместо очакваната бомба, вътре тихичко шушнеше мъничка джунгла. Съвсем истинска и съвсем микроскопична…“
От такова едно начало може да се развихри една история с полицаи, орангутани и банани. Като едното нищо!
При зададени същите думички по време на радиопредаването „Тинтириминтири“ по БНР, Ники, момче на пет години, успя да измисли следната история:
– Ало, ало, елате по спешност! Лъвчето ми се нуждае от нови боички…“
Явно, че куфарът изведнъж се бе превърнал в телефонна кабина, готова да оповести нуждата, изглежда на самия Николай, от нови бои.
На това ниво разказът е материал, от който писателят може да направи готов продукт. Съществува и техниката на така наречената „фантастична хипотеза“.
„Хипотезите – пише Новалис – са като мрежи. Хвърляш мрежата и рано или късно все нещо ще се хване.“
Фантастичната хипотеза се основава на вечния въпрос: „Какво би станало ако…?“. За да съставя фантастична хипотеза, аз питам: „Какво би станало, ако София се побере в джоба ми?“ Наистина е съблазнително да си представя как кмета връчва почетния ключ на града на собственичката на този толкова важен за София джоб. Джоб от престилката на гигантска писателка…
Фантастичната хипотеза се оказва просто частен случай на „фантазийния бином“, който тук се провокира от съчетанието на подлог и сказуемо. Функциите на бинома обаче остават същите.
Разбира се, можем да открием и други трикове за съчиняване на приказни (и не само) истории… Но като че ли винаги стигаме до фантазиен бином. И затова се съгласяваме с Джани Родари, че може би точно фантазийният бином е в основата на създаването на съвременната авторова приказка!
Автор: Весела Фламбурари
За всички, които се питат, как децата да започнат да четат повече… За тях формулирах моите три закона на детското четене. Законите не са абсолютни аксиоми, но дават пълна гаранция за успешно влюбване на децата в четенето. Абсолютно сигурно! 
Трите закона на детското четене
(формулирани от Весела Фламбурари)
1. Във всеки дом да има библиотека! Може да е мъничка, но да я има. Тази библиотека да съдържа реални, телесни, а не виртуални книги.
2. Децата правят това, което виждат, а не това, което им се казва! От това следва детето непрекъснато да изживява родителите си като четящи хора… да ги вижда с книга в ръка. Колкото повече детето вижда големите в поддържаща книгите ситуация, толкова повече ще им подражава… тоест, толкова повече ще чете.
3. Да се чете на детето на глас. Не само за „Лека нощ!“, а винаги, когато е възможно. Дори, когато детето вече може да си чете само, родителят да продължи да чете на детето си на глас. Да се достига дори до крайност и да се продължи четенето на глас, докато възрастният може, независимо колко е пораснало детето.
