Как забранените книги маргинализират децата

http://www.bienvillelibrary.org/78423272.jpg
Photo: Bienville Library

От 19-ти век насам, разбирането кои книги са „подходящи” за четенe от децата твърде често е поставяло забрана върху истории за различни култури и житейски опит. За да насочи вниманието към литературните произведения, често оспорвани от родители, учители и библиотекари, от 1982 г. в САЩ се провежда „Седмица на забранените книги”. Предлагаме на вниманието ви статията на The Atlantic, която разказва за реалните последствия от забраната на книгите за деца и юноши.

Книгите, за които възрастните подават молби за забрана, понякога съдържат сцени на насилие или непристоен език, а понякога им се противопоставят поради религиозни причини (като в случая с Хари Потър и Библията). Но един притеснителен резултат от проучване показва, че 52% от книгите, които са критикувани или забранени през последните 10 години, включват т. нар. „различно съдържание”, което означава, че в тях се разглеждат теми като раса, религия, полова идентичност, сексуална ориентация, умствени проблеми и инвалидност. Поради тези резултати, организаторите на „Седмица на забранените книги” 2016 избират темата „Да отпразнуваме разнообразието” (Celebrating Diversity). 

От началото на американското детско книгоиздаване през 1820 г., издателите се борят с въпроса коя трябва да е основната им аудитория. Дали детските книги се отнасят за родителите и интересуващите се от култура за възрастни, или за самите млади читатели? Но както книгите, свързани с различни въпроси за разнообразието, се сблъскват с увеличаващите се на брой предизвикателства, така и въпросът на кои деца би трябвало да служат индустрията и възпитателите едновременно, става все по-актуален. Кой, например, печели от това, че книгата на Шърман Алекси The Absolutely True Diary of Part-Time Indian (“Абсолютно истинският дневник на индианеца по съвместителство”), разказваща за расизма, бедността и нетрудоспособността, е забранена заради използвания език и „антихристиянското съдържание”? Кой е наранен, когато илюстрованата книга на Джесика Хертел и Джаз Дженингс I Am Jazz („Аз съм Джаз”), разказваща за трансполово момиче, е забранена? Историята на издателите на детски книги в Америка предлага един добър поглед върху начините, по които традиционното отношение към „подходящите” истории по-често завършва с маргинализиране на живота и опита на много млади читатели, вместо с предпазването им.

През 19-ти и началото на 20-ти век дебатите по отношение на целевата аудитория на американското детско книгоиздаване се концентрират върху въпроса колко трябва да се доверяват възрастните на децата си при избора на книги. Преди Гражданската война, преобладаващият отговор е „много малко”.  Съответно детските книги и списания отразяват възпитателните цели на възрастните, без да се интересуват от интересите на читателите. Нови възможности за забавление, от евтини романи до кино, водят до огромни усилия за ангажиране на детското внимание чрез развлечение. И макар издателите да се фокусират повече върху ангажирането на вниманието, те внимателно отбягват теми, които биха отблъснали родителите, купуващи книгите.

В процеса на писане на книгата ми Commercializing Childhood (“Да комерсиализираш детството”), открих, че детските книги и списания през 19-ти век много рядко обсъждат робството. Когато популярното детско списание The Juvenile Miscellany пуска истории против робството в началото на 1830 г., неговата аудитория, базирана предимно в Ню Ингланд, изоставя списанието, а 18 месеца по-късно то фалира. Резултатът оказва възпиращ ефект върху други подобни публикации. Темата за робството има кратко завръщане през войната (когато служи за подчертаване на злините на Юга), но след това темата остава непопулярна в индустриалното общество. Дори скорошният случай с две книги, описващи робството и противоречието между илюстрации и действителност (вж. #SlaveryWithASmile) показва, че издателите днес все още не са намерили начин да адресират темата към по-малките деца по начин, който едновременно да бъде адекватен на историческите факти, но и да бъде приемлив за родителите.

Когато библиотекари и родители отправят искане за забрана на творби, които може да са „емоционално неподходящи” за деца (най-честата причина), те се придържат към традиционното и най-преобладаващо мнение, че детската литература трябва да избягва спорни теми. Разбираемо е, че възрастните искат да ограничат детската тревожност, а училищата често са под силно социално и финансово напрежение, за да ръководят установените стандарти. Но също така е важно да се осъзнае, че тази традиция е създадена през 19-ти век, за да служи на нуждите на белите, богати протестанти – производители и консуматори, – които са доминирали сферата на американска литература за деца през по-голямата част от последните 200 години.

Разграничението между книгите, които са предизвикали опит за цензура (включително поредици като „Нанси Дрю” и „Игрите на глада”) и творбите, които много по-често наистина са били пазени далеч от ръцете на децата („Хъкълбери Фин”, „Да убиеш присмехулник”, книгите на Джуди Блуме), показва скрития ефект от тази традиция. Докато насилието и елементите на фантазия рядко водят до широко разпространена на цензура, притесненията по отношение на раса и сексуалност е много по-вероятно да доведат до ограничение в разпространението. Това е особено тревожна тенденция, имайки предвид структурните особености в издателската индустрия, поради които е много трудно за автори на детски книги от малцинствата да бъдат публикувани. В резултат, тази тенденция показва, че индустрията служи на онези, които се възползват от статуквото, което пък води до причината повечето учени да считат детската литература за консервативна сила в американското общество.

Има и алтернативна традиция при използването на детска литература, особено за представяне на по-различни перспективи на младите читатели, която датира още от списанието The Juvenile Miscellany, окуражило емпатията към персонажите на американски индианци и роби. Тази практика остава икономически и културно маргинализирана до 1960 г., когато книги като The Snowy Day („Снеговит ден”) на Езра Джак Кийтс и Corduroy (“Рипсено кадифе”) на Дон Фрийман започват да правят по-естествено запознаването с опита на цветнокожи деца. По същото време Where the Wild Things Are („Където бродят дивите неща”) и In The Night Kitchen („В нощната кухня”) на Морис Сендак предизвикват културните табута, като обръщат внимание на нормалните нива на детското психологическо и емоционално развитие.

Може би никоя съвременна книга не е  показала предимствата от подобен подход за младите читатели така, както бестселърът за 2012 г. „Чудо” на Ар Джей Паласио. Този роман разказва за учебната година на 10-годишния Оги, момче с тежка лицева деформация, от неговата перспектива, както и от тези на заобикалящите го хора. Чрез окуражаването на децата да се поставят на мястото на Оги и неговите съученици, „Чудо” ги пренася отвъд техния житейски опит и им внушава чувството за емпатия и човечност – основни съставки на причината да разказваме истории.

Въпреки комерсиалния успех на „Чудо”, скорошно проучване сред 574 библиотеки, проведено от School Library Journal, показва тенденция към все по-консервативното отношение към произвеждането и предлагането за заемане на детски книги. Етикетите за съдържание, зоните с ограничен достъп и автоцензурата са се увеличили от 2008 г. насам, затова през 2014 г. група от автори на детски книги създават кампанията We Need Diverse Books (“Имаме нужда от разнообразни книги”), имаща за цел да привлече вниманието върху липсата на разнообразие в детското книгоиздаване.

Тихите решения на библиотеките да не предлагат заглавия като The Seventh Wish („Седмото желание)” на Кейт Меснер, чийто протагонист има по-голяма сестра, бореща се с пристрастяването, или George (“Джордж”) на Алекс Дино, която разказва за живота на трансполов четвъртокласник, отразяват надигащия се страх и неразбиране на различието. Както Меснер пише в блога си, след като поканата й за планиран учебен урок е оттеглена:

„Когато кажем, че „тази книга не е подходяща”, ние казваме на тези деца „твоята ситуация… твоето семейство… твоят живот не е подходящ”.

В по-широк смисъл държането на книги за определени типове деца или опит, далеч от библиотеките,  или поставянето им на отделни рафтове, продължава проблемната визия на безгрижното американско детство, което рядко е съществувало.

След публикуването на „Седмото желание”, Меснер получава няколко съобщения от библиотекари и родители, загрижени за темите, които съдържа книгата й. Една библиотекарка в начално училище обяснява защо тя не би споделила книгата на Меснер с учениците си. „Засега”, казва библиотекарката, „искам най-голямата грижа на 10-11 годишните деца да бъде приятелството, летните лагери, и може би първите една-две пъпки.” Меснер отговаря, подчертавайки по-широкото задължение на родителите, учителите, писателите и издателите, което всички те споделят. „Ние не служим единствено на нашите деца,” казва Меснер. ”Ние служим на децата в истинския свят.”.

Това съобщение за толерантност, съчувствие и признаване отговаря както на ценностите на Седмица на забранените книги, така и на идеалите на литературните класики за деца, вариращи от „Малки жени”, през „Том Сойер”, до „Дневникът на Ане Франк” и Roll of Thunder, Hear My Cry. Тази споделена чувствителност е основополагаща за уважението към младите читатели, което не означава да им осигурим неограничен достъп до всичко на рафтовете в библиотеката. Вместо това, то означава библиотекарите, учителите и родителите да направляват детския избор като се стремят към вдъхновяване, а не към прикриване на нови идеи. Подобен подход ще позволи на децата да се научат как да се придвижват във въображаемите светове, пълни с различия, с вярата, че ще приложат тези уроци в собствения си живот.

Превод: Мирослава Илиева