Избери да бъдеш човек с “Чудо”

“Няма да описвам как изглеждам. Убеден съм, че както и да си ме представяш, в действителност е много, много по-лошо!”

Има книги, които преминават през ръцете на читателя и след последната страница не оставят никакъв спомен. Има и такива, които разтърсват, провокират размисли, променят личното ни отношение към едно или друго. Подобни четива са най-ценни и са от онези литературни образци, които всеки трябва да прочете.

В моя личен списък със задължителни четива вече е прибавена творбата на Ар Джей Паласио “Чудо” (ИК “Бард”). Тя помита съзнанието като влак, разбива всяка представа, изградена грижливо и пука балоните, в които всички ние живеем, предизвиквайки ни да станем по-мили и състрадателни, да се подготвим, ако утре срещнем някой като главния герой на улицата.

Огъст Пулман е роден с лицева аномалия. Такава, че дори лекарите не могат да си обяснят как е възможно подобно лошо комбиниране на дефектни гени. От раждането си героят претърпява 27 пластични операции и заради тях не ходи на училище, но все пак настъпва моментът, в който момчето ще тръгне в пети клас. Историята е разказана от гледната точка на шестима герои: Оги, сестра му Вия, приятелката ѝ Миранда, съучениците на Оги Съмър, Джак и Джулиан. Всички те се сблъскват с аномалията на Огъст в различен етап от живота си и трябва да се справят с факта, че го познават, общуват с него, а и със собствениет си проблеми на порастването.

Оги е приел, че хората се стряскат от вида му. Знае какво означава всеки затаен дъх и се е научил да не дава вид, че е разбрал. Смята се за нормално момче, което има Xbox и харесва Star Wars. Осъзнава колко трудно ще е да си намери приятели извън тези от детинство, но приема предизвикателството да ходи на училище. Това решение го среща с Джак, Джулиан и Съмър.

Джак Уил е с добро сърце, но като всеки подрастващ търси себе си. Не обича да му се подиграват, но и не е склонен да измъчва различните и по-слабите от него. Срещата му с Оги преди учебната година го поставя в деликатна ситуация – да се сприятели с него от жал или да премине на страната на богаташкия син Джулиан, който е готов да измъчва жертви като Огъст. Първоначално Джак взема страната на Оги, защото се чувства гузен заради свой истеричен писък при среща с обезобразеното момче преди години. Свиквайки с вида му, Уил постепенно започва да открива чувството за хумор на главния герой и да вижда напълно нормалното у него. Онова, с което трябва да се справи Джак, са подигравките на Джулиан и “горилите” му. В изблик на желание да не бъде отритнат от елитната групичка, младежът прави необмислено изказване, което Оги чува. Пътят към искането и даването на прошка е дълъг и Джак Уил трябва да го извърви сам.

Джулиан е разглезен младеж, свикнал винаги да командва. Той е отвратен от Огъст от първия миг, в който го вижда. Различните винаги предизвикват неудобство и стават лесни мишени на насилниците. Затова Джулиан инстинктивно започва да тормози Оги, като го атакува не само физически, но и с тънки обиди, разбираеми само за феновете на Star Wars, например. Като истински гадняр, младежът се опитва да привлече и Джак на своя страна, но изненадващо получава юмрук в зъбите, когато нарича Огъст “урод”. Изпуснатите нерви костват на Джак не само отстраняване от училище, но и настройването на огромна част от класа срещу него.

“Чувствам се адски тъпо – казах. – Никой да не говори с теб, все едно не съществуваш.”

Най-разумни съвети в конфликтната ситуация дава Съмър. Тя решава да седне с Оги в стола още в първия ден, без някой да я принуждава. Доброто й сърце и непукизмът й правят престоя на главния герой в училище малко по-приятен. Умението й да разрешава конфликти помага на Джак да осъзнае защо Огъст му е сърдит и кой ще бъде на негова страна във войната с Джулиан.

“Първия ден седнах с него, защото ми стана жал. Това е. Едно различно изглеждащо момче в съвсем ново училище, не познава никой, никой не му говори, но всички го зяпат… Достатъчно гадно е да си нов в някой клас или училище, дори и с нормално лице. Представи си какво е, ако на всичкото отгоре имаш лицето на Огъст!”

Учебните преживелици на Огъст Пулман заемат по-голямата част от книгата и включват свикване с учебната дейност, разбиване на предразсъдъците, че щом си различен, си с нарушен интелект и първия лагер на момчето без семейството му. На моменти тежки, на моменти весели, преживелиците му не оставят читателя равнодушен и постепенно променят нагласите към различните – от ужас и отвращение към истинско желание да се сприятелиш с подобен герой.

За да разшири светогледа на читателя, писателката поставя на фокус и чувствата на сестрата Оливия. Тя уж е свикнала да бъде “сестрата на детето с лицева аномалия”, вечно готова да се разкрещи на грубияните и да защити брат си. Уж е свикнала Оги винаги да е в центъра на вниманието заради проблемното си състояние. От друга страна, никак не й е лесно вечно да я сочат с пръст или да очакват, че тя разбира и ще търпи да бъде пренебрегвана. Желанието й да не се развива в сянката на проблемния брат проличава ясно, когато момичето постъпва в ново училище. Там тя вече не е Вия, а Оливия – красива млада дама, която може да ходи сама с градския транспорт, да си хване гадже и да участва в театрална пиеса. Угризенията й, че не е добра сестра се борят с щастието, че има собствен облик. Пътят, който Вия трябва да извърви до приемането на ситуацията такава, каквато е, й носи и разочарования, и истински страх, че грижливо изградения образ ще бъде деформиран. Проблем е и отдръпването на приятелката й Миранда, която също търси своята идентичност.

Финалът е твърде холивудски и на мен лично не ми беше необходим, но герой като Оги заслужава най-добрия хепиенд. Вярвам, че решението на авторката ще разплаче по-чувствителните читатели и ще им донесе усещане за триумф на справедливостта.

“Чудо” дава заявка за тъжна и тежка книга, но всъщност е позитивно четиво, което променя нагласите на младия читател. Ар Джей Паласио е избрала твърде ярък пример, с който да демонстрира колко е трудно за едно различно дете да се справи с реакциите на връстниците си, с предразсъдъците. Представянето на еднакви ситуации от различна гледна точка поставят читателя в обувките на жертвата, насилника, наблюдателя и защитника. Така всеки може да избере своята роля и да стане по-толерантен към различните при следващата реална среща с тях.

Написана простичко, книгата е подходяща за читатели от 10 години нагоре  (по-малките също биха могли да я прочетат, стига да проявят интерес). Засегнатите теми са подходящи за провеждането на уроци по толерантност, така необходими в днешно време. Ако очаквате висок литературен стил, няма да го откриете, но тъкмо това носи своя чар и кара книгата да звучи като истински разказ на петокласник.

Много приятна хрумка на писателката са аксиомите на г-н Брауни, учител по английски. Т. нар. правила за истински важните неща стимулират учениците да търсят отговори, да разсъждават, да изведат свой собствен списък с аксиоми, които не са  зазубрени, а идват от преживяванията им. Ето някои от любимите ми:

“Ако нямаш приятели, сам не си си приятел.”

— Конфуций

“Никой човек не е остров, затворен в себе си.”

— Джон Дън

“Добрите думи не струват много, но могат да постигнат много.”

— Блез Паскал

Безспорно най-голямо влияние оказва първата аксиома на учителя: 

“Когато имаш избор между това да си прав и това да си добър, избери да си добър.” 

По нея издателството на романа в САЩ прави специална кампания #ChooseKind в социалните мрежи и разработва приложение за мобилни устройства, в което всеки ден се публикува вдъхновяващ цитат, провокиращ читателя да бъде състрадателен, с добро сърце. Има дори и разработено за Google Chrome разширение, което заменя грубите коментари и обидите с позитивни и мили отговори. Филмът с Джулия Робъртс и Оуен Уилсън, който вече тръгна по кината, също обещава да допринесе за възпитаването на толерантност у подрастващите.

В книгата се правят препратки към други литературни произведения, които и българските читатели познават. Сред тях са “Гънка във времето” от Маделин Л′Енгъл (изд. “Интенс”), произведенията на К. С. Луис и Джеф Кини. Историята за сиренявото докосване, станала популярна благодарение на “Дневникът на един Дръндьо”, заема сериозно място в обидите, нанасяни на Оги Пулман. Тъкмо това е едно от разочарованията ми в книгата – вместо добре познатото заглавие, срещнах превода “Дневникът на Уимпи Кид”. Второто неприятно разочарование бе преводът “Лъвът, вещицата и гардеробът” (“Хрониките на Нарния: Лъвът, Вещицата и дрешникът”, К. С. Луис, изд. “Труд”). Вярвам, че ако на един възрастен не му направи особено впечатление това разминаване, младите читатели няма да го подминат с лека ръка.

Като изключим дребните редакторски забележки, препоръчвам книгата горещо на всеки родител, учител и млад читател. Тя е лекарството за толерантност към различните, от което обществото ни отчаяно се нуждае!

Автор: Вал Стоева