„Имената на цветята“ – приказка от Петя Александрова

Петя Александрова има зад гърба си много книги за деца и възрастни. Едно от заглавията й за малчугани е „Чадърче от коприна. Приказки и стихотворения“ – част от поредицата „Златно перо“ на изд. „Хермес“.

Произведения от книгата са част от читанките в начален етап на обучение, а с любезното разрешение на писателката, днес споделяме с вас приказката

Имената на цветята

Някога, много отдавна, когато всичко на света беше съвсем новичко като току-що родено бебе, цветята нямаха имена. С тази работа трябваше да се заеме един много мързелив служител от общината. Той обичаше най-много да си похапва и поспива.

Този ден беше слънчев и човекът току-що беше изял голяма порция мусака с прясна салата и шоколадов крем накрая. Не, това, за десерта, не е съвсем сигурно, защото шоколадът май още си нямаше име, но както и да е, това е без значение. И така той отвори голямата си тетрадка и зачака първото цвете.

– Бонжур! – учтиво каза то, защото идваше чак от Франция, където тази фраза означава „Добър ден“.

– Аха, това вече си е избрало име! – зарадва се общинарят, тъй като нямаше защо да си прави труд да мисли. И записа в тетрадката си „божур“.

Следващото цвете беше виолетово на цвят и затова беше кръстено „виолетка“. Третото получи името „синчец“ по същия признак. А четвъртото – „жълтурче“, ясно защо. С петото работата беше по-сложна, защото то ту побледняваше от смущение, ту почервеняваше.

– Е, няма да е грешка, ако го кръстя „роза“, защото най-често е просто розово – измърмори под носа си общинарят. Слънцето вече напичаше главата му през прозореца на приемната и му се доспа. Когато пристигна шестото цвете, той вече дремеше и само прошепна: – О, май ни…

Искаше да каже: „О, май нищо повече няма да мога да свърша днеска…“, но заспа на средата на изречението. Така цветето се именува „омайниче“. Следващият кандидат за име чу само гръмкото:

– Хрррррр… Хрииииии…

– Не е лошо, но е твърде късо… Струва ми се, че „хризантема“ ще се хареса повече на моя годеник…

– Аааа… – отвори уста спящият, а на цветето му се стори, че каза „Дааа“ и си тръгна доволно.

Останалите цветя, които бяха пристигнали в този ден специално за церемонията, трябваше да се разотидат без имена, а някои идваха отдалече.

– Аз ще взема името на първия, който ме заговори по пътя, пък каквото ще да става! – рече едно сърдито дребно цвете с независим характер. По-късно то стана известно с името „лайкучка“ или „лайка“, сещате ли се защо?

– Ами аз, какво да правя аз? Ако се върна вкъщи без име, мащехата ми ще ме изпъди! – проплака друго едно, бяло и нежно.

– Я стига си хленчило като мома, опарена от коприва! – присмя му се магарешкият трън. Той беше пристигнал тук с името си, защото го докара върху опашката си едно старо проскубано магаре.

Като каза така магарешкият трън, всички наоколо закимаха с глави и името на цветето така и си остана – „момина сълза“.

Как получиха имена останалите цветя? Дай си ухото, да не чуят общинарите и да се обидят: пшпшпшпшпш…

Приказката „Имената на цветята“ ще откриете в книгата „Чадърче от коприна. Приказки и стихотворения“ – част от поредицата „Златно перо“ на изд. „Хермес“.

В нея са събрани 22 приказки и 46 стихотворения от Петя Александрова.