Слово при официалното откриване на международната научна конференция „Непознатият Андерсен”, организирана от Софийския университет и посолството на Кралство Дания в София по случай 200-годишнината на Ханс Кристиан Андерсен (4 април 2005, аулата на СУ „Св. Кл. Охридски”) изнася и Георги Господинов*. Ето какво казва той за великия приказник:
“Поканени сме да говорим за значението на Андерсен – необятна и поради това обезкуражаваща тема. За да се спася от едри думи и обобщения, предпочитам да говоря по-лично. И да кажа още в началото, че Андерсен е част от личната история на всеки от нас, част от собственото ни детство. Намирам това за най-голямото принание, което може да получи един писател.
Скоро си дадох сметка, че Дивите лебеди, Грозното патенце, Храбрият оловен войник и Малката кибритопродавачка наистина съществуват в моето детство, мога да се закълна, че са били част от всички реални неща, които си спомням…
Във времето, когато си висок колкото лалетата, а градинката пред вкъщи ти се струва огромна, защото детството има свое собствено пространство и величини, най-естественото нещо е да знаеш, че в чашките на цветята живеят едни прекрасни създания, големи колкото палеца на ръката ти. Твърдя, че това знание е свързано и с ръста ни на деца, когато гледаме света и естеството в мащаб едно към едно, директно в очите. В порастването ни лалетата и градинката пред вкъщи стават все по-малки и невзрачни. Защото възрастният човек вече ги гледа отгоре, по-точно казано, отгоре-отгоре. В този смисъл изглежда неправдоподобно Андерсен да е бил толкова висок и възрастен…
Всъщност приказките, които ни разказва Андерсен, са в голямата си част тъжни и сериозни. Те не обещават лесен и бърз край, понякога смъртта е естественият им изход, да си спомним Малката русалка, Малката кибритопродавачка, Храбрия оловен войник и т.н…
Андерсен ни демонстрира как страхът също може да бъде вкаран в история, нещо повече – да ражда истории, как личните ни кошмари и травми могат да бъдат обезсилени и превърнати в невероятна литература. И това ми е струва твърде вдъхновяващо не само за писатели…
Има още нещо много важно, което прави от Андерсен разказвача, без когото не можем. Казано съвсем просто, след неговите приказки светът около нас вече не е същият. След Андерсен знаем, че всяко листо, лале, минзухар, гарван, хартиена балерина и т.н. не са само това, което виждаме. Те имат своя собствена история. И то е наистина важно. Защото един свят, пълен с истории, не може да бъде скучен, безсмислен и смъртен. Не може да бъде така лесно размагьосан, въпреки цялата тривиалност на всекидневието. Спомням си, че след първото си почти екстатично четене на Андерсеновите приказки в една твърде ранна възраст подозирах всички заобикалящи ме предмети в таен живот. Особено ме занимаваше голямото старо радио, по чиято скала светеха всички градове на света. Бях сигурен, че в дървената му кутия се криеха омагьосани същества, тролове, големи колкото Палечка човечета. Няколко години по-късно набрах кураж и тайно отворих капака – беше пълно с някакви жици, лампи и паяжина. Търсиш Андерсен, а откриваш Едисон. Но дори и това не ме разочарова, магията на приказките продължаваше да действа и си казах, че като са чули отварянето на капака, всички тези омагьосани същества и феи отвътре много бързо и хитро са се престорили на лампи, диоди и резистори (последните две думи научих доста по-късно). И досега имам едно наум, като слушам радио…
Искам да кажа накрая, че както всички големи истории, тези на Ханс Кристиан Андерсен имат свойството да разширяват света около нас – не само като география, а и като смисъл. Като една нова география на смисъла. Като магия на всекидневието. Най-трудната магия.”
Пълният текст на словото и интересни научни доклади за Андерсен може да прочетете в сборника „Непознатият Андерсен” (2008, с. 432), подготвен от катедрата по „Германистика и скандинавистика” към СУ “Св. Кл. Охридски”.
Информацията подбра: Катя Кирилова
