Флора Банкс ни припомня да живеем смело
След като през последните няколко месеца четях основно криминални романи и трилъри, реших да се разнообразя с малко тийн литература и отворих „Единственият спомен на Флора Банкс” (изд. „Кръгозор”). Оказа се обаче, че първата книга на британската журналистка Емили Бар не е най-подходящото четиво за разтоварване и почивка.
Романът разказва историята на 17-годишната Флора Банкс, която страда от частична амнезия, но една неочаквана целувка на плажа променя живота й, отвеждайки я далеч на север, в снежния Свалбард. Резюмето ми създаде очакване за нетипична романтична история с приключенски елементи. Като добавим и пътуването в любимата ми Норвегия, бях сигурна, че трябва да си купя книгата и нетърпеливо я зачетох в първия свободен момент.
Всяка сутрин Флора се събужда в старата си детска стая, пазейки спомени само от първите си 10 години и започва да опознава себе си и хората около себе си наново. Често през деня се случва да се окаже някъде, без да знае защо, без да помни какво я е довело там и тогава на помощ идват малката й тетрадка, снимките в телефона й и хората в родния й град, които я познават от дете.
За да ни опише по-ясно всичко това, авторката е заложила на малко рискован подход, като е създала накъсано, хаотично действие, което често прекъсва в неочакван момент и започва на абсолютно непознато място. Често срещаме и повторения в текста на изречения и факти, които Флора си повтаря, за да си припомни коя е – към края на книгата читателят може да рецитира някои от тях наизуст.
Напълно разбирам, че целта на този вид изграждане на повествованието е да ни представи по възможно най-автентичен начин героинята и как тя възприема света. Когато купувах книгата, тайничко се надявах, че ще открия именно нещо такова, но за съжаление не останах очарована от крайния резултат. Накъсаната структура в един момент става твърде объркваща и въпреки че в някои ситуации объркването е необходимо и подпомага основната идея, мисля, че можеше да бъде по-умерено.
Що се отнася до героите – представянето им е повърхностно и не мога да кажа, че някой от тях ми се стори близък по мислене, поведение или светоглед. Това беше и една от причините да не се обвържа емоционално с тях или с историята като цяло.
А всъщност историята има невероятен потенциал. Подходът на Емили Бар е интересен, финалът е изненадващ и различен, основната тема все още не е достатъчно разисквана и всички допълнителни послания са толкова силни, че докато пиша ревюто, се изпълвам с гняв към авторката, че не се е възползвала на 100% от всичко това. Разбира се, това е нейната творба, нейното виждане и уважавам факта, че е решила да създаде подобен роман, просто очаквах повече.
В книгата има и една по-тъмна част, разказваща за неочакваните трагедии, които ни спохождат и как всеки намира свой начин да се справи с тях, като този начин невинаги се оказва най-рационалния. Авторката говори и за безусловното доверие, което хората в положението на Флора влагат в близките си и колко страшен може да се окаже светът за тях, когато това доверие е предадено… Съжалявам единствено, че писателката не е отделила време да развие тези теми, да ги задълбочи и да ги зареди с повече емоция.
Основните достойнства на книгата, според мен са именно въпросите, които Емили Бар повдига. Сред тях е и правото на Флора да живее нормален живот (или по-скоро собствения си шантав, но хубав живот), въпреки болестта си и предизвикателствата, свързани с нея. Хареса ми и посланието „Бъди смела!”, което всеки от нас може да приложи в различни ситуации и което често дава начало на неподозирани приключения.
Прочетете и ревюто на Цветомира Дукова в „Аз чета“.
Автор: Цветомила Димитрова