Ева Ибътсън: „Имам нужда от щастлив край“ (част 2.)
В рамките на „Седмици на европейските разказвачи: Великобритания“ ви представихме първата част от интервюто на Уте Вегман с Ева Ибътсън за Deutschlandfunk от февруари 2006 г. Предлагаме ви и втората част от този разговор:
Вашите главни герои са вещици, магьосници, създания, които не съществуват в реалността, но винаги има сливане на фантастичния свят и реалността. Мислите ли, че именно това впечатлява децата в книгите ви?
Забавното е, че аз всъщност изобщо не обичам магическото. Не обичам призраци, не вярвам в тях и бях много изненадана, че пиша за нещо подобно. Обмислям ги като ексцентрични аутсайдери, които винаги са преследвани и на които се подиграваме. Вещиците никога не са силни или победителки, при тях все нещо не върви както трябва. Харесва ми смесицата от добре известното им могъщество и значимост, които в крайна сметка се оказват измама, защото и те са като всички нас.
Нещо, което е ясно изразено в книгите ви, е хуморът. Бихте ли казали, че това е типичен английски хумор или идва от Виена и е по-скоро австрийски хумор?
Радвам се, че ви харесва: хуморът за мен е безкрайно важен. Мисля, че има неща, които могат да бъдат правени само с чувство за хумор, и нямам предвид само в книгите, ами в живота. Смехът е лечебен процес. Има една еврейска поговорка: „Когато си гладен – пей, когато си ранен – смей се!“ Аз бях ранена от случките в моето детство и се опитвах да се смея.
Попитахте ме дали е виенски или английски хумор? Еврейският хумор е добре разпознаваем. Но и виенчаните са добри в това да преодоляват трудностите чрез своя хумор. Английски, виенски, еврейски – мисля, че хуморът ми е смесица от всичко това. Не бих могла да подчертая достатъчно важността на хумора. Във всеки случай не го използвам съзнателно: това е начинът, по който човек гледа на живота, понякога обърнат наопаки. Никога не съм искала да взимам живота прекалено насериозно.
Когато представяте различни прослойки на обществото, винаги има скрито послание, един критичен подход: благородниците често са арогантни, мързеливи и нескопосани. Милионерите имат проблеми със стомаха и труден живот. Обикновените хора умеят да си помагат, добродушни са, винаги са готови да помогнат и са находчиви. Вие политична личност ли сте?
Да, мисля, че съм политична личност, тъй като израснах в обкръжение, в което се занимавах много с хора в неравностойно положение. Моите родители бяха много активни в работническите движения в Австрия. Никак не обичам властта, лакомията и парите, когато станат цел на търговията, не обичам арогантността. За мен социалната справедливост и равноправието са важни и съм нещастна от всички политически системи, които ги избягват.
„Мая, кралицата на голямата река”, „Казанската звезда” – все истории за свободата и опитите да изградим живота си и да го прекараме с хора, с които бихме били щастливи. Това е обрат в детските ви книги. Станали сте по-откровена, занимават ви теми, по-близки до реалността – дори и да става дума за историческата реалност, – но фантастичният сюжет остава съвсем извън това. Какво се случи?
Книгата, която написах след „Казанската звезда” – английското заглавие е „The Beasts of Clawstone Castle“ („Чудовищата от замъка Клоустоун”, бел.прев.) е напълно откачена и смешна. Има си призраци и всичко останало, което им подхожда. Тоест, отново пиша като преди. Написала съм множество подобни детски книги, с много смешки и весели пасажи, и това много ми допада.
Но преди 10 години се случиха някои неща: съпругът ми почина много внезапно, а и аз самата се разболях, нещо с имунната система, което наистина ме отслаби много. Не се реших съзнателно да пиша реалистични книги. То просто се случи. Така написах „Мая, кралицата на голямата река”. Това беше и първата книга след смъртта на мъжа ми, която по някакъв начин му посветих, защото той обичаше джунглата и природата.
В „Казанската звезда” става дума за сираче, което бива осиновено от две чудесни икономки в дом с трима напълно различни интелектуалци-професори, завързва приятелство с мила стара дама, която му разказва вълнуващи истории от своята младост и му завещава всичките си принадлежности, докато накрая не се появява и предполагаемата му истинска майка, която иска да забогатее. Това е в най-груби щрихи историята. Какво предизвика написването на този роман, който се развива във Виена в началото на миналия век, преди началото на Първата световна война?
Бях много повлияна от майка ми, която изобщо не харесваше Виена, но затова пък разказваше изумително живи истории за нея. Тя създаваше свят, в който аз се влюбих. Всички исторически разкази започваха в годината на нейното раждане – 1902. Така описах невероятно богатата култура на предвоенното време, храната, лукса, социалните различия. Беше политическо желание, отдаване на почит към онзи живот, който е бил толкова богат.
Историята на Аника е непретенциозна, това е историята на едно сираче, чието богатство е в знанията и уменията, в храната, в цялостната обстановка. Втората тема, която съм засегнала съвсем непреднамерено, е обичта ми слугите в моето обкръжение. По това време възрастните все още не бяха в състояние дори да сварят яйце, те по-скоро биха умрели от глад. Слугите правеха живота възможен, те правеха всичко: готвеха, садяха цветя, отсичаха коледни елхи. Аз често прекарвах времето си в кухнята: бягах при картофите с масло и сол. С този роман исках да почета този свят и да намеря дом за всички истории, които си спомнях за него.
По-важно ли беше за вас да забавлявате децата, отколкото да им предадете някакво послание?
За да предаде послания на хората, човек трябва да е много сигурен в себе си – нещо, което аз никога не съм била. Съжалявам, че не мога да предам послания. Искам да общувам не на плоското ха-ха ниво – искам да разказвам истории възможно най-добре. Без послания. На тяхно място искам да предложа забавление и хубав живот.
Имате ли нов проект за детска книга?
Да! Не искам да спирам да пиша. Това е една от онези болести: ще лежа на смъртното си легло и ще продължавам да си водя бележки, напълно нечетливи. Искам да пиша за невероятното училище, което посещавах, когато дойдох в Англия, с всичките различни националности. Едно много напредничаво училище, обръщахме се към учителите с малките им имена, беше ни разрешено да плуваме голи, беше много хубава противоположност на манастира във Виена. Много важно за мен място! Така де, надявам се, че ще успея да го довърша, преди да легна в гроба. И както винаги, ще положа усилия! (Ева Ибътсън успява да завърши книгата, за която говори – „Езерото на водните кончета“ – бел.прев.)
Как се чувствате сега, когато изведнъж започнаха да ви сравняват с Дж. К. Роулинг, въпреки че безспорно първоначалното хрумване* е ваше?
Няма значение! Наистина няма никакво значение. Ясно е, сигурна съм, че аз открих прохода на гара „Кингс Крос“. Всичко друго си съществува реално. Дж. К. Роулинг е преработила нещата по свой начин, а аз използвам мой. Съвсем честно, независимо дали му харесва на човек да бъде сравняван с друг, тя направи толкова много за възраждането на детската литература, за повишаване на финансовия й статут, че всеки може да й бъде благодарен. Но със сигурност аз съм първата, на която хрумна идеята с перона и тя положително би го потвърдила.
–
Не пропускайте ревютата за “Мая, кралицата на Голямата река”, “Казанската звезда” и “Езерото на водните кончета”.Открийте тайните на Виена и магичните кътчета на Амазонската селва с помощта на пътеводителите по книгите на Ибътсън, с които можете да овладеете лесно уроците по история и география и дасе отправите на незабравима лятна ваканция!
–
* Книгата на Ева Ибътсън The Secret of Platform 13 („Тайната на перон № 13“) е считана за предшественик на поредицата за Хари Потър заради перон 9 и 3/4, който се появява в произведението на Дж. К. Роулинг. И в двете книги това е мястото, от което се влиза във вълшебния свят на фантазията.
Превод: Рада Тилкова