Бисерчетата питат, Юлка отговаря – част II
В далечния месец април 2019 г. писателката Юлия Спиридонова-Юлка проведе онлайн среща със своите заклети почитатели от клубовете „Бисерче вълшебно“. Интервюто се получи превъзходно и ние решихме да го публикуваме без съкращения. Понеже освен превъзходно, то бе и дълго, наложи се да го разделим на две части. В първата половина от него на фокус бяха литературните Франкенщайни, позволените шпионства и приказливите герои. Втората част е тук и ви очаква с кръгли маси, шоколадови яйца и капитански мечти – при това, отново, в разказ от първо лице.
Кои книги препоръчваш на нечетящите деца?
Зависи от възрастта на детето. Аз например си падам по книгите на Дейвид Уолямс. В България са издадени 6 или 7 от тях. Много ги харесвам, особено „Момчето милиардер“. Тя може би ми е най-любимата от неговите книги. Още не съм прочела за дядото летец, защото малкият ми син в момента я чете. Харесвам и „Дневникът на един дръндьо“, но не харесвам тези, които го имитират. Например „Дневниците на загубенячката“ – те са ужасни, на мен никак не ми допаднаха.
Днес „Хари Потър“ все още е популярен, но ми се струва, че тази популярност поспадна. Много съм впечатлена от „Съкровището от Зеленото езеро“ на Луис Сакър. Тя е една от последните книги, които страшно ме развълнуваха. Понеже често ми задават и въпроса коя книга бих искала да съм написала – това е историята, която бих искала да напиша някой ден. Толкова трогателна, истинска и приключенска, с толкова важни послания.
Как организираш своите читателски клубове?
В „Кой обича приказки“ да слушат книжки се събират най-малките деца. Те все още не могат да четат и това е начин да дойдат в библиотеката и да започнат да си избират книги сами. Клубът провежда занимания всяка събота благодарение на доброволците си – най-различни хора, които намирам по всякакви странни начини. Ако аз самата трябваше да чета всяка седмица в продължение на толкова години в библиотеката, физически нямаше да е възможно. Когато доброволецът се разболее и не може да дойде, аз поемам смяната, разбира се.
Другият читателски клуб се казва „Летящо прасе“ и е за тийнейджъри. Той не разчита на доброволци. Аз съм нещо като водещ на срещите. Веднъж месечно имаме среща на тийнейджъри, които обичат да четат. Входът е свободен и често каним гости. Последната ни среща беше именно с „Детски книги“ и си говорихме за наградата „Бисерче вълшебно“ и за категорията, в която могат да гласуват тийнейджъри. Обсъдихме всички книги много подробно и беше много интересно.
Как реши да станеш посланик на детското четене и какво те кара да продължаваш да стоиш зад мисълта, че промяната започва от нас?
Не харесвам хората, които непрекъснато мърморят и се оплакват: „Децата са противни и не четат. Тийнейджърите са глупави и не четат.“ Това го чувам обикновено от хора, които също не четат. Всеки път, когато чуя или прочета такова мнение, ми идва да попитам „А ти какво направи, за да промениш нещата?“
Аз не обичам много да се приказва. Не намирам, че се случва нещо положително, когато някакви хора седят и приказват. За съжаление, когато съм била на кръгли маси и други подобни мероприятия, не съм видяла след това нещо да се случва. Смятам, че когато някой наистина иска да направи нещо, той се хваща и прави нещо. Може да е съвсем мъничко. Вие може да изметете улицата пред вашата къща, можете да приберете бездомно животинче, можете да помогнете на съседката ви, която е много възрастна и се затруднява да ходи сама на пазар. Разбирате ли, всеки човек, дори най-малкото дете, може да направи нещо, така че светът и страната да станат по-добри.
Затова аз всеки ден правя нещо мъничко като организирането на тези клубове. Дълго време не осъзнавах, че върша нещо т.е. не виждах резултати и това понякога ме е обезсърчавало. В крайна сметка, по неведоми пътища идват от време на време страхотни доказателства, че сме свършили работа. Например, пише ми някакво дете, което вече е на 15-16 години: „Аз започнах да чета, защото мама ме водеше на Вашите приказки в библиотеката.“ Това е нещото, което ме кара да продължавам.
Какво дете беше?
Каквото момиче и после леличка станах – срамежлива, обичаща да чете, с развинтено въображение. Непрекъснато измислях разни неща, не само истории, и ги разказвах.
Спомням си, че около мен непрекъснато имаше тълпа деца, които ме слушаха. Възрастните биха казали, че просто съм седяла и съм лъжела като разпрана, но всъщност им разказвах истории.
Това, което тогава не харесвах в себе си, беше, че повечето от историите ми бяха, за да се фукам. Примерно, разказвах за неща, които уж имам. Спомням си, че разказвах, че в мазето вкъщи имаме една специална стая с рицарски брони, мечове, копия, а също и много шоколадови яйца и дъвки. Когато аз бях дете, шоколадовите яйца не се намираха лесно. И децата ми вярваха. И това е ужасно. Мен ме беше срам, докато го казвах, но желанието да се изфукам беше твърде силно. Аз все още много обичам да се фукам. За съжаление все още нямам мазе, пълно с шоколадови яйца, дъвки и рицарски брони.
Какъв е най-яркият спомен от детството ти?
Аз имам безброй спомени от детството си, почти нищо не съм забравила. Може би понеже сега е пролет, все по-често се сещам как се прибирах от училище и понеже моята най-добра приятелка беше болна точно тогава, се прибирах сама. Имаше едно място зад една скрита уличка, през което минаваше малко поточе през отрупано с боклуци дере. Имаше и висока стена с бръшлян и мъх, поточето течеше по нея и аз седях и сума ти време го гледах. Все още намирам подобни скрити неща като в детството ми.
Човек винаги може да намери нещо красиво, което да наблюдава, да си мечтае и да си измисля истории.
Каква искаше да стане малката Юлия, когато порасне и успя ли да осъществи мечтите си?
Аз имах 2 мечти. Едната беше много тайна – да стана детски писател. Беше толкова тайна, че дори аз самата не смеех да си мисля често за нея. Другата явна мечта, за която всички ми се подиграваха, беше да стана капитан на кораб. Тайната мечта я осъществих, а другата…не съм се отказала от нея. Може пък и да успея да стана капитан на кораб някой ден.
В какви моменти идват идеите ти за писане на книги?
Във всякакви моменти. Ето сега, докато си приказвам с вас, може да ми хрумне идея. Ще започна да се въртя на стола и да се чудя кога по-скоро ще свършим, за да изтичам и да си я запиша. Това са много неподходящи моменти. Все едно си отишъл на зъболекар и му казваш „Стоп!“.
Критична ли си към себе си?
Много, аз никога нищо не харесвам. Непрекъснато си намирам недостатъци за всичко, особено на писането. Непрекъснато въртя всички изречения нагоре надолу. Най-лошото е, че когато книгата вече е отпечатана и няма какво да се направи, аз виждам недостатъци, които трябва на всяка цена да се оправят. Затова когато излезе моя книга от печат, не я чета много дълго време. Понякога след години си я прочитам отново и си казвам: „Всъщност тази книга е станала доста добре.“ Но това се случва рядко.
Как преценяваш дали книгата ще се хареса на читателите?
Не го преценявам. Никога не мисля „Това ще се хареса ли на децата или няма да се хареса?“ Този въпрос не знам защо никога не съм си го задавала. Когато историята върви, аз не мисля за това. Бързам да разкажа историята.
Историята става много важна. Винаги знам, че я пиша не за себе си, а за другите. Самият въпрос ще се хареса ли, или няма, не ми е минавал през ума.
Както когато отида на среща с деца – дали ще се получи срещата, или няма да се получи, също никога не ми е минавало през ума. Една моя колежка, която ходи на срещи с деца, веднъж беше казала, че невинаги се получават. Аз тогава сериозно се притесних, защото, наистина, ако не се получи срещата? Бяха минали 20 години в срещи с деца.
Децата ти ли бяха първите читатели на ръкописите ти?
Децата ми бяха малки, когато пишех тийнейджърски романи и по никакъв начин не можеха да ми помогнат. След това, когато написах „Каква магия крие се в снега“ и „Къде си слънце“, те пък бяха доста по-големи. Тогава ги прочетоха още в ръкопис, но аз не ги давах за мнение, а самите те искаха да ги прочетат. Притеснявам се да давам ръкописите си на някой за мнение. Първо, защото нямам доверие и второ – защото се притеснявам, че отнемам от времето на хората. И не съм толкова близка с никого, за да го помоля да ми чете ръкописа. Аз давам направо на редактора. А редакторът и издателството вече вършат това.
Снимка на корицата: Георги Петев, снимка в статията: Изабел Басмаджиян